Писмото , което плешивеца получи , беше съвсем кратко .Нямаше нито дата , нито подател , a пликът дори не беше запечатан . Всичко това изобщо не интересуваше плешивеца , който беше изцяло погълнат от самото съдържание. Но колкото и да се мъчеше , нещо постоянно му убягваше - смисълът.
Най-логичното беше писмото да не е за него, но плешивеца не можеше да приеме това за нищо на света най -малкото защото не искаше . Колко хубаво беше да си мисли че тоя издраскан ситно лист е предназначен за него и само за него ...
След като прекара повече от половин час над измачканата хартийка плешивеца най-накрая реши да я забрави , което впоследствие се оказа не по-лесно нещо ... И проблемът му щеше да се заплете още повече, ако малко преди девет някой не бе почукал на вратата . Именно почукването учуди плешивеца , защото той знаеше, че има ток -лампата в антрето бе запалена , а звънецът работеше прекрасно. Силно притеснен той открехна предпазливо капачето на шпионката , надигна се на пръсти -бе висок не повече от метър и шейсет , и погледна навъсено навън . Онова , което видя изобщо не го успокои: някакъв червенокос дебелак , подпрял лакът на грапавата стена мърмореше ухилен , смучейки гнусно обърнатите си навън устни. Каквото и чувство за самообладание да притежаваш ,а плешивеца не бе от най-смелите , тая приятна гледка нямаше как да те остави равнодушен ... След като на вратата се почука още поне три пъти, а брътвежа на червенокосия започна да става все по-недружелюбен ,плешивеца най-сетне разбра ,че няма да се свърши толкова лесно и превъртя ключа , сигурен че извършва най-голямата грешка в живота си. Малко по-късно се изправи лице в лице или по-точно лице в гърди с непознатия , който се усмихна , изследвайки твърде нахално тясното антре . Плешивеца изобщо не забеляза тоя гаден поглед , което му спести допълнителната порция ужас , и отстъпи назад ,пелтечейки нещо за добър ден ...
- Спокойно , не се притеснява - изфъфли почти дружелюбно непознатия , пристъпвайки бързо прага, явно беше чужденец - спокойно ... спокойно...
Без да е ясно защо , това изобщо не успокои плешивеца , който виждаше пред себе си огромна , червенокоса топка , висока два пъти колкото най-дългата му сянка ,която искаше да го подмами с гадния си съскащ глас ...
- Кого търсите ? -прошепна плешивеца , сигурен , че в момента това е най-уместният въпрос - мразеше да става за смях.
- Кого търси? Кого търси?- непознатият избухна в смях - ами май тебе търси ; кой друг , бе плесивко ?
Плешивеца съвсем се притесни . Той вече изобщо не знаеше какво става , не знаеше какво трябваше да направи , не знаеше какво се очаква от него , нищо не знаеше ...
- Писмо полуцил, а ? Полуцил? Да?
- Да , да...аз тъкмо ... чудех се кой ...но не ...
- Писмо расбрал ,а ?Расбрал?
Плешивеца кимна отрицателно .
- Да ,повечето не расбират ... нисто, нисто ... нормално ,напълно нормално ...
- Какво искате от мен ? - процеди плешивеца ,замижал плътно до стената сякаш да се предпази .
- От тебе ? Да иска аз ? Да иска ?- непознатият пак се изсмя ,после протегна ръка и хвана плешивеца за яката , придърпвайки го към себе си .
Изведнъж плешивеца се видя в капан - зад него беше стената , пред него- кълбовидното тяло на чужденеца , а по средата - две груби ръчища го бяха приклещили за раменете ... Щеше да извика за помощ - входната врата зееше отворена , но гърлото му беше толкова пресъхнало , че нищо друго освен някакво задавено хриптене не бе в състояние да се изплъзне от него ...
Непознатият остана още няколко секунди , загледан в подивялото от ужас лице пред себе си - това определено му доставяше удоволствие , но най-накрая реши , че няма много смисъл в това да докараш някого до лудост , притискайки го в ъгъла ,и се отдръпна две три крачки назад .Плешивеца остана все така плътно до стената , сигурен че още нищо не е свършило ...
- Веце по-спокоен , а ? Да ? Ас нема много време ... ас бърза ... запоцне обяснява веднага .Несто против , а ? Не ? Цудесно!! -изпляска с ръце чужденецът
Плешивеца имаше много против абсолютните своеволия на непознатия , но предпочиташе да ограничи протеста си до едно едва доловимо скимтене , на което чужденецът изобщо не обърна внимание - той бързаше .
- Къде писмо ? Мое писмо ; къде слозил , а ?
Плешивеца измъкна от джоба си измачканата хартийка , подаде я покорно и прилепи отново гръб към стената . Не му се наложи да чака дълго и само след миг непознатият извади от палтото си едно подобно на първото писмо ,на което обаче имаше дата .
- Виздас цисла тука , а ? Виздас ? -попита дружелюбно чужденецът ,прибирайки омачканата хартийка
Плешивеца кимна .
- Трябва отворис тоцно тогава - посочи с кутре датата : сряда 9:43 ; това беше утре
- Ако отвори по-късно или изобсто не отвори, станат много лоси работи : тогава ас върне и ти много съзалява ! Помни , а ?
Плешивеца нямаше как да забрави последната подробност и , въпреки че беше сигурен , че няма сила , която да го накара да пусне за втори път вкъщи тая горила , съвсем сериозно си обеща да изпълни условието .
-Се се видим пак , плесивко , стес не стес нема как.... - и изчезна секунда по - късно , оставяйки вратата отворена ...
Плешивеца скочи моментално и с няколко почти феноменални за собствените му възможности движения тръшна вратата , превъртя ключа поне два пъти и отскочи назад .А отвън през цялото време се чуваше отвратителният смях на непознатия, който освен всичко друго беше и ужасно безсмислен . Така де , какво забавно има в това да изплашиш някого до смърт , да му обещаеш , че всичко може да се повтори дори потрети и накрая да го оставиш да трепери ? Очевидно беше доста забавно ... само дето на плешивеца изобщо не му беше до смях ...
Същата нощ малко преди най- неочаквано да се унесе в дрямка плешивеца изпадна в едно още по- неприятно затруднение - ами ако отвореше писмото по-рано ? Червенокосия нищо не беше споменал за тая възможност - беше ли забранено ? Беше ли опасно ? Щеше ли да стане причина онзи да затропа отново на вратата му ? Всъщност май беше почти невероятно да остави плика неотворен или да го отвори по-късно най-малкото защото го гореше адско любопитство да разбере какво пише вътре . В същото време умираше от страх при мисълта ,че оная гадина можеше - той беше сигурен , че може , да нахлуе в стаята му без да любезничи като първия път ... Благодарение последния наистина логичен аргумент плешивеца не само че не посмя да посегне към плика , но дори реши да го остави в другата стая да не би на сън да се изкуши и да го отвори .
На сутринта се събуди малко преди девет ,а в първия момент дори не си спомни за писмото . Денят му започна както обикновено : изключи будилника , навлечи окъсания си халат , дотътри се до банята , видя едно почти сиво лице в огледалото , поприглади темето си , прозя се бавно , изплю се , посегна към четката си ... После си спомни , че е забравил нещо ... нещо важно ... но продължи да плъзга четката почти механично ... изплю се , изжабурка уста ... спомни си . В следващия момент стоеше до масата , а на масата беше ... писмото . Изтичаше четирисетивтората минута от деветия час , а ръцете му трепереха .
Самото съдържание силно го учуди , няколко секунди остана загледан в листа пред себе си , опитвайки се да осмисли надрасканите там глупости . Но малко преди да скъса писмото си спомни за непознатия , замръзна на място и зачете отново и отново ред по ред , надявайки се да открие някакъв таен смисъл ... После разбра , че не му остава нищо друго, примири се и отиде до най-близкото огледало - така пишеше в писмото , погледна лицето си , помисли за секунда, поприглади теме - това му беше станало навик , и написа нещо с пръст на покритото с прах огледало . Сетне с погнуса погледна написаното , махна с ръка и забрави . „ Ако с това най-сетне се свършва к'во толкоз ?!" - прошепна напълно примирен и изчезна в тъмния коридор . А на огледалото все още личеше „ коса , по дяволите , коса".
Следващите няколко дни плешивеца прекара както обикновено. Единственото , което му липсваше беше обичайната абсолютна концентрация , която изключително рядко се случваше да му изневери . А сега случаят беше именно такъв . Всъщност почти не мислеше за писмото , съвсем рядко си спомняше за „дружелюбния" чужденец и все по-често избягваше да излиза навън . Но това нямаше нищо общо с посещението на непознатия , беше по-скоро черта от характера му . Може би обратното би било необяснимо и дори стряскащо , но да прекарва по цели дни затворен в стаята си беше съвсем в реда на нещата . Е, поне от негова гледна точка ... Плешивеца беше преводач и всичко се нареждаше повече от прекрасно - пращаше преводите си по интернет , обикновено превеждаше по цял ден , рядко прекъсваше освен по обед или когато се почувстваше изморен и не можеше да се концентрира . Превеждаше от 10 езика: руски , френски , португалски , иврит , хинди , японски , испански, английски , фламандски и немски във всичките му диалекти , с което беше особено горд . Превеждаше предимно романи , но рядко отказваше и други предложения , въпреки че често му се налагаше да не мигва по цели нощи . Печелеше достатъчно . Харчеше малко . Пестеше . За какво ? Не знаеше ... не беше стиснат , но и не пилееше ... Преводите му се харчеха добре .Нямаше от какво да се оплаче ...поне така изглеждаше...
Въпреки това от два дни не се бе захващал с нищо .Състоянието му го беше докарало почти до лудост - чувстваше се напълно здрав , беше пълен с енергия , отдавна не му се бе налагало да будува и въпреки всичко колкото и да се опитваше да се концентрира все не успяваше . Накрая се предаде ... Същото се беше случило и вчера , и онзи ден ... сигурно щеше да се случи и утре . Реши да поизлезе навън-това беше възможно най-крайната мярка , на която беше способен . Явно се налагаше . Изправи се от леглото , сигурен че ако и това не помогне ще се наложи да измисли нещо наистина жестоко .Минавайки покрай банята хвърли отчаян поглед на огледалото , изплакна лице и дръпна почти несъзнателно завеската на ваната - щеше да си вземе душ ...
Когато се върна в стаята си се чувстваше по същия отвратителен начин : като че ли току що се е събудил , при това с усещането , че е спал повече от необходимото. Дрехите му висяха на открехнатата вратичка на шкафа , бяха изгладени ...много, много отдавна . С погнуса свали закачалката- всичко се случваше против волята му .
Докато навличаше пуловера инстинктивно приглади темето си ... изведнъж застина на място, ужасен...
В онова , което му се наложи да осъзнае , оглеждайки изпаднал в лудост темето си в огледалото , се опитваше да повярва толкова упорито и така отдавна , че когато наи-сетне го видя с очите си не само че не знаеше как да реагира , но дори изгуби контрол над себе си и инстинктивно изкочи на улицата по пуловер и пантофи .
По-късно неволните свидетели на тая наистина интригуваща сцена щяха да разказват на кого ли не за „полуголия мъж на средна възраст , чиято късо подстригана кестенява коса била станала причина за внезапната му лудост". За косата можеше да се досети всеки , въпреки че повечето никога преди не го бяха виждали , а тези , които все пак бяха нямаше как да си го спомнят - навън той винаги се стараеше да остане незабележим . Обяснявайки нещо за някаква коса , сочейки с пръст без сам да знае какво или най-малкото защо , тичайки като ужилен , събул пантофи ,по булеварда , ЧОВЕКЪТ С КОСА най-сетне триумфално се завърна в своя апартамент на 17-ия етаж , сигурен , че в момента заедно с него се радва и празнува целият свят . За първи път от много отдавна се чувстваше доволен , но не беше доволен нито от себе си , нито от забележителната си изява преди секунди , за която вече бе започнал да си дава сметка - беше доволен от мисълта , че нещо най-после се е променило . Какво именно ? Не знаеше . Защо се беше променило или най-малкото по чия вина ? Това изобщо не го интересуваше ... Не го интересуваше дори фактът , че нещо напълно невъзможно , каквото именно беше поникването на коса в неговия случай според лекарите в клиниката , всъщност се беше случило от само себе си . Мъчеше го само една твърде смътна несигурност , която със времето не само че не бе имала повод да се усили , но дори съвсем затихна и Човекът нямаше как да й отдаде заслуженото внимание ...
Следващите седмица и половина бяха съвсем кратки .Стори му се че същият онзи следобед , в който от нищото се бе сдобил с коса просто бе продължил малко по-дълго от обикновено ... Десетина дни бяха изтекли като десетина часа и Човекът не можеше да спомни нещо , което си е струвало да свърши и действително е свършил през тия десет часа . Промяната беше на лице - не само че вече не го свърташе да стои в къщи , но дори постоянно висеше по баровете и оглеждаше „неволно" коса в лъскавите плотове .От време на време се осмеляваше да заговори някого ,черпеше любезно , подхващаше съвсем обичайни теми от рода на облачното време или отпадането на Байер от Шампионската лига , което го беше натъжило извънредно много и почти винаги успяваше да отчае и най-търпеливите . Всъщност само веднъж попадна на някакъв силно заинтригуван от думите му млад мъж , който през цялото време бе впил очи в устните му и небрежно плъзгаше поглед по цялото му тялото , но когато малко по-късно същата вечер изяви желание да го придружи до апартамента му , Човекът най-сетне се усети и най-учтиво отказа ... Младият мъж остана силно разочарован -беше си изгубил напразно времето . И Човекът остана разочарован- дори за миг не се беше усъмнил в любезния си събеседник . „Светът сигурно е полудял"- заключи примирено той .
Лудостта на света го караше да се чувства стар и ненужен и Човекът бягаше несъзнателно от нея - той нито я разбираше , нито чувстваше , че има сили да я разбере и за това просто предпочиташе да не я забелязва . Но Лудостта не беше толкова отстъпчива и го преследваше упорито и навсякъде, за да не му позволи да проумее нещо, което той отчаяно се опитваше да схване , защото ако го проумееше , щеше да пожелае да го промени , а ако го променеше , лудостта щеше да умре- никой не би допуснал собствената смърт, нали ? Всъщност целта на Лудостта беше съвсем проста - тя искаше да победи ... Новата неочаквана придобивка на нейния стопанин - превъзходната му коса , я бе отчаяла за момент , но тя усещаше , че скоро нещата ще се променят и не бързаше да се предава . Сега Лудостта тихо се усмихваше , наблюдавайки ПЛЕШИВЕЦА отстрани ... А той бе вече на ръба на разума ...
Несъмнено обяснение нямаше , нищо не можеше да обясни това , което му се наложи да изпита , а мисълта за „ последните десет прекрасни дни" , както щеше да ги запомни за винаги , само влошаваше положението . Но за разлика от първия път плешивеца трябваше да намери обяснение на всяка цена .Трябваше ! Противното беше немислимо ! Просто беше окапала ... От само себе си ...нямаше я ...нямаше нито косъм ...Всъщност не - окапала беше твърде силно казано ... тя просто беше изчезнала ... „Гладка като стъкло , гладка като стъкло , гладка като стъкло"- повтаряше си от сутринта , опитвайки се да го приеме. „Гладка като стъкло ... не, дори стъклото не е толкова гладко ... всичко свърши"- скимтеше хванал се за главата , инстинктивно поглеждайки отворения прозорец- съблазнителна възможност краят наистина да настъпи ... И точно тогава се сети за онова , което трябваше да му хрумне още в самото начало , още преди десет дни ,сети се за плика , за чужденеца , за огледалото ... Това съвсем го отчая , но вече поне можеше да отправи към някого цялата си омраза . Можеше да мрази на спокойствие , можеше да мрази онзи , когото никога повече нямаше да срещне . Отстъпи назад от перваза , затвори прозореца ... това можеше да почака , сега трябваше да си отмъсти . Някога , преди доста години , беше имал сгодния случай да превежда някакъв норвежки роман и оттогава вярваше , че негативната енергия може да убива независимо от разстоянието и независимо от човека , към когото я отправяш - тя бе изключително оръжие дори в ръцете на аматьор . Беше само въпрос на време онази горила да си го получи ... И как иначе : в продължение два месеца плешивеца не преведе нито ред . Единственото , с което се занимаваше беше да си представя как чужденеца изгаря в адски мъки , молейки го за прошка , как му връща нечестно отнетата коса , а той от човещина го осъжда на бърза смърт - отсича му милостиво главата . Може би всичко това щеше да продължи наистина дълго , да кажем до към края на живота му , но точно , когато най-сетне плешивеца бе започнал да се примирява , чужденеца реши , че би било нелепо всичко да свърши просто така ... и се появи ...в съня му ...
„Гнида , той е отвратителна гнида , безмозъчно низшоразредно безгръбначно , червей , петно , какавида"- насън злобата на плешивеца наистина нямаше граници . Черната сянка , която изведнъж усети в съня си го смрази за миг , накара го да потрепери от ужас , изведнъж почувства нужда да падне на колене , да се моли пред ...пред една гнида . А Гнидата само му се усмихна дружелюбно и не само , че не промълви , но дори като че ли искаше да не я забелязва . Плешивеца чувстваше как тялото му измръзва , още няколко секунди и щеше да посинее от студ .Трябваше да каже нещо , да говори...да не спира ...но се страхуваше ...Тогава Гнидата отново направи компромис и реши да говори вместо него , използвайки неговите собствени мисли : „Чудиш се защо ти причиних малкото неудобство да изпълня желанието ти , а после да ти отнема косата без каквото и да е обяснение , просто ей така . Чудиш се кой съм аз и как тъй си позволявам да те безпокоя в собствения ти сън . Чудиш се защо всичко това се случва точно на теб . Чудиш се колко ли виновен трябва да си за да заслужиш такъв край . Чудиш се ... , а всъщност няма защо . Няма значение кой съм , нито дали най-сетне си проумял , онова , което исках да ти докажа . Няма значение дали не беше възможно това да се случи на някой друг , защото се случи на теб . Нищо от това , което те вълнува , няма значение . А твоята злоба беше едно от най-забавните неща , които някога са ми са случвали .
Беше ми много , много забавно ..."
Миг по-късно плешивеца се събуди . Плачеше за първи път в живота си , а в очите му светеше Лудостта ...