автор: harmony

Или генеалогия на феномена "не обичам вече"

Създаваш контакти, развиваш идея, захващаш се да изучаваш нещо, което те е заинтригувало. Опознаваш ги и неусетно започваш да се чувстваш комфортно. Приемаш ги за даденост, вглъбяваш се в детайлите, създават ти усещане за сигурност. Емоциите биват регулярно хранени и това приспива тяхната бдителност. Стават мързеливи. Не усещаш как приемането ти отнема перспективата. Неусетно се оказва, че си слязъл на нивото на морското равнище. И си се оплел в кълчищата на собствените си представи. Без развитие.
Пъзелът започва да става вироглав. Вече не се подрежда както трябва. И това те ядосва. Но не отстъпваш нито на йота от позицията си. Приемането полека лека се трансформира в неприемане. На дадености. Новите аспекти не се вписват в картината на твоите представи. Не искаш да се вписват. Развалят ти рахата. И вече не ти е интересно.
А нови контакти, идеи и неща за изучаване непрекъснато се появяват на хоризонта. Необременени с ориентири.