автор: Melpomeni

В Атина е красиво, пренаселено и скъпо. Красивите витрини, широките улици, множеството хора, движение, звук всичко това е част от един чисто гръцки хаос.
В Атина е красиво, пренаселено и скъпо. Красивите витрини, широките улици, множеството хора, движение, звук всичко това е част от един чисто гръцки хаос. Няма да забравя как след като се разхождахме по Манастираки, решихме да седнем на заведение. Влязохме в един бар, целият от дърво в цвят череша, с музика на Гардел и собственик който те кани от пътя. След плащането на сметката, която включваше една кока-кола и фанта за седем евро и петдесет лепта, в място където така те канят вече не влизахме. С нетърпение очаквах да поемем към следващата и най-важна част от пътуването.
След белите камъни на Акрополи, и усиленото търсене на дърво с благонадеждна сянка , а и след дванайсетте евро вход, спокойствието и приветливостта на Керкера, както наричат остров Корфу гърците, ми се строи като дом на Бог Нептун.
Дванайсет часа с автобус и стигнахме до Игуменица, прехвърлихме се на ферибота. Лекия бял, луксозен четириетажен кораб ни заведе в пристанището оградено с крепостни стени. Бяхме и в Ламия, и в Коринтос, Пелопонес, но след първия поглед към острова, всичко избледня.
Изгрева в пет часа сутринта, силния вятър и соления вкус в устата, залепналата от морската пяна коса, студеното потръпване, тъмното море, белите делфини и розовите отблясъци на слънчевите вестители по облаците, ме накараха да се чувствам като на пиратски кораб, прибиращ се от поредното търсене на плячка. Приказката за Капитан Корфу продължи и със влизането в самия пристан, пълен с красиви яхти.
Града леко се пробуждаше, за да продължи и следващия ден, без да окаже промяна и докосвайки се до някое камъче, то да ти разкаже всичко което знае. Тук времето няма мерна единица, всичко е спряло и дори усмивката на уличните търговци говори за вековна история.
Гледах морето и си мислех, за хилядите туристи които ще дойдат със същите мисли в главата си, на този бряг така внушителен, красив като от пощенска картичка, многоцветен и утринен. Странно, но винаги където отида сравнявам слънцето с нашето, топлото, добруджанското слънце. Точно сега там в България, някой ще се оплаче каква е суша, колко време не е валяло, а тук всеки брои слънчевите и топли дни, като туризмо- ден. И вече в автобуса с климатик в седем сутринта, под звуците на Stopse to Stpoma, с бълбукащия звук на сиртакито със щракащи пръсти, потеглихме към Сан Стефанос.
Ех, Елада Елада. Я сас!
От всички страни на пътя имаше пропасти и беше толкова широк колкото автобуса да може да мине. Ако случайно отсреща идваше автомобил, то се налагаше да кара на заден ход поне докато има отбивка, или докато заседнем и ни напред, ни назад. За да започне едно оживено ръкомахане, да се събере една купчина народ, всеки да дава съвети, а шофьора по природа най-гласовит. В това време с поглед влизах във всеки бял дом, във всяко прозорче и малка тераска, украсена като с цветен венец от мушката, сакъсчета, китайска роза. Малки бели перденца, с ръчна бродерия затъмняваха прозорчетата. Там се мерна възрастен грък с бяла кърпа на главата и неизменната броеница в ръце. След самото си пристигане чухме историята за кафе-елинико и това, че е най-доброто турско кафе в света.
Гледката от верандата ми взе дъха от красота, бе изпълнена с аромат на рози и маслиновите градини, стигащи чак до хоризонта. Два леандрови храста ме наобиколиха, единия в розово другия в бяло, а аз излегнала се на шезлонг и отпивайки от поратакаладата, която е гордостта на Корфу, се взирах в далечината и се питах колко ли е далеко Италия? Плажа се е разлял като на длан, измерих го като наближих ръка до лицето си, за да скрия поглед от обедния Хелиос. Същия следобед на плажа се запознах и със соления средиземен вкус, на испанско фламенко, на италианско аморе и на гръцко сагапо. Там дори и морето е цветно и вкусно, особено когато те залее някоя свръх любопитна вълна. Смята се, че ако те събори от първия път значи ще се върнеш пак, ако ли не - ще си останеш със спомените за песните, за звучния език, за новите приятели, за вкусните маслини, за сладкото узо, за ригана, за гръцката салата, за кафявия мед, за суфлаки, за прекрасните жени и страстните мъже, за Костаки.
И с размислите свърши деня и се наложи да погледна истината в очите. Тук съм за да работя. Втора смяна в една таверна, наред с десетина човека от цяла източна Европа. От всякъде те гледат с любопитство и изпитателно, и какво облекчение почувствах, когато тежкия ден свърши. Не се издържа на четиридесет и два градуса, непрекъснато прав и без минутка почивка. Тогава някой ме бутна по рамото и чух:" Ей, дете от България ли си?"
Минаваха дните, а поради смените, така и не успях да видя залеза над Средиземно море, но затова пък всяка сутрин в седем часа посрещах изгрева на плажа и пеех с пълно гърло:„Македонско девойче, китка шарена..."и „Мари Марийке, кара гюзлийке видяла ли си....". Първия път хората чистещи плажната ивица се спираха да чуят какво пея, но после свикнали с момчето и момичето легнали във водата на самия бряг, само ни поздравяваха от далеко с едно помахване и: "Я сас!". А после с по едно джвак-джвак от мокрите джапанки се прибирахме да се готвим за следващия ден.
Българи имаше много и с изненада установих колко са сплотени и как държат един на друг. Няколко пъти се събрахме за да сподавим носталгията с нашенска салата и гръцко узо. Еднакво добре играят и хоро и сиртаки. Със сълзи на очи ни изпратиха, и със мокрите джапанки и соления загар право в Игуменица. Пращах въздушни целувки на Красивия Керкера, гледах отдалечаващата се точица докато осъзнах, че вече не се вижда, но въображението ми го рисуваше отново и отново на хоризонта.
Тежкия десет часов път ме измори, не смеех да отворя очи заради гледката: пропасти, урви, камъни, тесен път, и остри завои. Като че, ли някой ме беше поканил в детска книжка с картинки, а там в приказното царство изведнъж се е появил автобус-великан.
От това което видях в Тесалоники или както си го знаем Солун, ми направи впечатление автогарата, тя е като космичен кораб взет като идея от някоя класическа фантастика.
Не мога да си представя друго толкова чисто, красиво и подредено място като този Беломорски град. На всяко кръстовище има параклис в който всеки може да се помоли и да запали свещ. Ако се возите в автобус минавайки край църква шофьора намалява, и всички гърци извършвайки кръстния знак, нашепват: "Панагия му". Така между впрочем разбираш процентното съдържание на чужденци в този прекрасен пълен с исторически събития град.
Велик ден в Тесалоники е незабравима и дълбоко разтърсваща гледка изпълваща съзнанието ми с аромат на тамян, на църковно пеене и на хиляди, хиляди богомолци. Навежда на размисли и на желание да си по-добър. Навсякъде всичко е бяло, бели са плочите по-улиците, бели сгради, бели тенти на прозорците, бели църкви, палмови дървета и много живописни градинки. Дълъг, просторен, и с фантастична гледка крайбрежен булевард, по средата на който стои на стража-Бялата Кула. Около наблюдателницата строена преди векове, има парк със страшно удобни пейки, на една от които докато пазех багажа гледайки морето, заслушана в приветствията на вълните и чакайки да дойде времето за отпътуване съм заспала.
Ех Елада , Елада! Я су!

Автор: Диляна Иванова
01.08.2004г.
http://www.slovo.bg/form/index_vote.php?page=pictures&offset=0&open=12