автор: Selianin

Цял живот Петър Славов и съпругата му Елена бяха все на обществена работа, все пред очите и все в устите на хората от селото.
От десетина дни големи части от България бяха жестоко залети от наводнения предизвикани от незапомнени валежи и най-вече от некомпетентното и безотговорно управление на държавата, язовирите, реките и водните потоци. Пострадаха стотици хиляди хора, унищожени бяха десетки хиляди къщи, стопански сгради, училища, мостове, железопътни и шосейни съоръжения, селскостопанска продукция и животни. Имаше и удавени хора. По предварителни пресмятания загубите за страната възлизаха на около един милиард лева. Страната се гърчеше от продължаващата над пет месеца изборна и правителствена криза.

Радиото, телевизията и вестниците хвърляха обилна светлина върху сполетялото родината нещастие. Започнаха да се появяват съобщения за помощи от страната и от чужбина. Седемдесетгодишният Славов и шейсет и петгодишната му съпруга Елена по цял ден слушаха и гледаха по телевизията за голямата човешка трагедия и най-после дочуха, че БЧК организира събиране на помощи за пострадалите райони. Пенсиите и на двамата бяха много ниски. С пари не можеха да помогнат, но с дрехи можеха. Славов отиде и взе от най-големия общински магазин четири големи и хубави кашона и заедно с Елена ги напълниха с почти нови и отдавна непотребни на семейството му мъжки и женски облекла и обувки. Надиплиха ги вътре, затвориха кашоните, облепиха ги с тиксо и с големи букви написаха върху капаците им: "Дар от Източна България за пострадалите братя". После ги натовариха в трийсетгодишния семеен москвич и Славов отпраши до общинския център да предаде скромното семейно дарение по каналния ред, с надеждата то да стигне час по-скоро до нуждаещите се.

Като не знаеше къде да отиде, Славов най-напред се отби в общинския здравен диагностично-консултативен център. Секретарката му каза, че директорът е в редовен отпуск и че тук никой не е чувал нито за БЧК, нито за събиране на дарения. Учуден и с попрекършен ентусиазъм, Славов отиде в общинското читалище. Там се пошегуваха с мерака му да прави дарение; казаха му, че с нищо не могат да му помогнат и се оплакаха, че самите те са много изморени от събора в Копривщица и че страшно се нуждаят от спокойствие и почивка.

Понеже пътят му минаваше край пожарната, Славов се отби и там. Оказа се, че началникът майор Пешев е в отпуск и че по неговия въпрос за дарението не могат да му помогнат. Мина и покрай общинската църква. Тя мълчеше с поставени три големи катинара на вратата и една забодена бележка от отеца, че е по неотложни погребения из района. Профуча и покрай сградата на Градския комитет на Отечествения фронт, но тъй като той беше отдавна закрит, там се помещаваха едни бабаити, които забогатяха на вълните на демократизацията. С тях Славов не искаше да има нищо общо.

Нямаше как, ще не ще, Славов реши да отиде при общинския кмет в общината. Там изгуби осемдесет минути, докато си уреди пропуск и го приеме заместник-кметът, тъй като кметът бил зает с важни бизнесмени, с които имал личен алъш-вериш. В общината лъхаше на лукс, хладина, безгрижие и разкош. Заместник-кметът каза на Славов, че засега чакат указания отгоре и му даде кураж да се надява, че може да дойде ден да потрябват и неговите "дрешки".

Славов си тръгна обратно към къщи. Прибра москвича в гаража. Елена го чакаше с нетърпение. Беше сложила масата и започнаха да обядват. Тя беше радостна, че с техните облекла - чисти, изгладени и кътани с десетки години, ще помогнат поне на няколко изпаднали в беда българи. Славов не й каза, че не е успял да осъществи дарението. Той не искаше да й развали настроението, не искаше да помрачи радостта й, че и те са частица от България, че са съпричастни с мъката на немалка част от българския народ. Славов се преструваше на много доволен от уж направеното дарение и твърдо реши, колкото и да бяха бедни, утре да налее за десет пенсионерски лева бензин и да отиде с москвича до Варна, където може би щеше да намери кому да предаде кашоните с последното си съпричастие към България.

Бяха години, когато агрономът Петър Славов ръководеше селското стопанство на повече от сто и двадесет хиляди декара земя. Той беше ръководител от първа класа. Знаеше какво значи язовир, какво значи напояване и какво значи предпазване и отговорност за съдбата на хората, на земите и къщите им. Вече нямаше кадри като него. Наоколо всичко беше опустошено, изоставено или ограбено. Районът се беше върнал поне петдесет години назад и в него изплуваха мишките, които ден след ден се превърнаха в плъхове и хиени и ръфаха де що намереха.

Като се наобядваха, Славов и Елена пуснаха телевизора. По канал 1 предаваха директно от парламента дебатите свързани с големите щети и безотговорности по наводненията. Там народните представители и министрите демонстрираха колко са загрижени и колко са велики, а в същност бяха едни жалки мижитурки и безродни некадърници. Питаше се Петър Славов защо думи като народ, род, Родина, съпричастност, човешка солидарност и т.н. вече избледняха, вече не се чуваха, не се ползваха… Те, двамата с Елена, бяха в края на живота си. Все някак си щяха да го доизживеят този живот, но какво щеше да стане с техните синове и внуци?!... Какво бъдеще очакваше разнебитената ни държава?...

Да. Утре Петър с трийсетгодишния си москвич щеше да отиде във Варна и да направи скромното, но човешко семейно дарение.

Беше 9 август 2005 година.