автор: harmony

Цветен си и широкоспектърен. Като 16- те милиона цвята на монитора ми. Примерно казано. Предполагам, че могат да бъдат и повече, с тази твоя способност да създаваш светове.
Аз пък се забавлявам да ги откривам. И да се храня с тях. Ти не се притеснявай, с тях, не с теб. Като зрънцата, които се посяват и покълнват. Аз съм гладно врабче. Мисля, ти самият също, поради потребността ти да ги създаваш.
Може и да не е обоснован, но пък мен ме хваща страх, че няма да мога да вървя дълго в крачката на твоите представи. Все още си склонен да съобразяваш темпото си с моето и да ме изчакваш да те догоня. Без обаче да променяш посоката. Рано е. Не знам какви са мотивите ти - защото съм те заинтригувала, защото ти импонирам, защото съм неизвестно... Но неизбежно започвам да се питам, колко трайна е ярката окраска на интелигентността. И какво я мотивира да се проявява. Респективно, какво не. Бохеми ли са цветовете или могат да бъдат изключително добре балансирани и хармонизирани. Или пък не са балансирани и са на ръба. Но държат юздите в свои ръце. И са наясно с качеството и рецептурника от мерки, за да се поддържат трайни. Питането ми дори не е твърде лично. Но подозирам, че не за дълго. И определено е полово ориентирано, защото винаги ме е вълнувал екзистенциалният въпрос /или екзистенциалността на въпроса/ за смесеното приятелство.
Мълча си и ти се любувам. Иска ми се да ти кажа много неща. За качеството и пълнотата на асоциациите, които пораждаш у мен. За комфорта на съвместното мълчание. За комфорта от присъствието ти. Сега обаче няма да са на място. Защото има толкова много социални условности. Защото въпреки синхрона и изпълването, знам ли какво теб те мотивира. И храни. Пък и защото наистина не мога да знам със сигурност къде е мястото на това или онова. Нима ти знаеш?
Няма да ти кажа, че ме изпълни с топла нега. Като мирис на шептящи горски треви, усетили слънцето и вятъра. Не сега. Не е разумно. Понякога приятелството е в способността ни да запазим тайните си, а не в откровената среща. Не мога да повярвам, че аз го казвам. Никак не ми пасва. Но ме е страх да не изгубя присъствието ти. Или представата си за теб. Или даже не самата представа, а представата за трайност. Заради онова здраво и чисто нещо, което усещам. Затова съм социално адаптивна. А кой е по- големият компромис - да изгубя представата за теб или представата за себе си.
Къде е уловката в крайна сметка - в социума, в страха, в желанията?