автор: smile

Късах слънца от чужди животи,
исках в моя хиляда да бъдат,
оставих птици простори да дирят, сиротни,
и да блъскат сърцата си във всеки ъгъл.

Взех си слънцата - нали това исках!
Небето си - моето - с тях да закича.
Издраха ръцете ми. Остри. Не исках
по върбата дива, сълза да се стича.

Птици бездомни намериха пристан
на върбов клон от бури прекършен.
Смачках слънцата. Не исках
да съм точка последна в стих недовършен.

Слънцата измачкани хвърлих във огън.
Огън при огън отива.
В мене остана петното от спомен
за накацали птици по върбата дива.