автор: Anduril

една история за вредата от дрогата и ползата от любовта!
Дрога


Иво пушеше нервно застанал на входа на Национална гимназия "Константин Преславски". Минаваше вече час от края на учебния ден, а дилърът не идваше.
-Този кучи син.-промърмори Иво-Сигурно нарочно ме кара да го чакам. А и тая трева не струва левчето което дадох за нея. Била от най-готиния сорт. Майтап.
Хероиновият глад в организма му се засилваше. Обикновено Иво имаше резервна дозичка, но от седмица бе без пукната пара, затова я използва преди три дена. Вчера успя да прерови портфейла на баща си и веднага звънна на дилъра за да се разберат за вечерта. Той обаче не идваше. Кръв нахлу в лицето на Иво. Имаше вид на сериозно болен. Внезапно чу мъжки глас зад гърба си:
-Ти ли си Рампейдж?
Изтръпна. Това бе кодовото му име пред дилъра, но за първи път го чуваше от друг глас. Бавно се обърна.
-Да аз съм. Кой пита?
-Приятелят който чакаш е в районното. Бях с него когато го хванаха, но не носех нищо. Той ме помоли да се заема с района му, за да не си изгуби пазара. Ти беше на хероин нали?
-Да.
-Ето, само да знаеш, че цената е двойна, докато колегата не излезе на свобода. Рискът ми е голям.
-Добре, дай ми телефона си за да се чуем следващия път.
-Няма нужда Рампейдж. Тефтерчето на дилъра ти е в мен, ще спазваме стария график.
-Окей чао и благодаря. - Иво с облекчение се запъти към дома.
-Чао.
Обикновено Иво сядаше на някоя пейка и се бодваше, но новия дилър не донесе спринцовка, а му взе и последната стотинка и той се сети, че има в дома си. По план родителите му трябваше да вечерят навън, затова той се прибра в апартамента си. Когато отвори вратата се вцепени.
-Здравей Иво, закъсня и се притеснихме. Решихме да те изчакаме. Какво е станало с теб, изглеждаш ужасно? - майка му бе силно притеснена от външния му вид, а и не без основание. Лицето му бе зачервено, бе отмалял и се влачеше като призрак.
-А, нищо ми няма. Изглежда съм пипнал някой вирус, цял ден повръщам. Вие с татко излезте и се забавлявайте, аз си купих лекарства - поне тук казваше истината - Ще ги изпия и ще си легна.
-Добре Иво ще те оставим. Чао и лека нощ!
Иво изчака вратата да се затвори след родителите му и влезе в банята зареден с всички приспособления за приготвяне на наркотика. Погледна се в огледалото.
"-Леле пич виж се на какво приличаш "- каза си наум. Не предполагаше, че изглежда толкова зле. Седна на тоалетната чиния и се приготви. Стегна с лакът ръката си за да се покажат атрофиралите му венички и заби спринцовката. Изпита огромно облекчение. Почувства се чист, свободен и цялата тежест от преди малко отлетя. Райската врата се отвори пред него и тъкмо когато се канеше да влезе, тъкмо когато спринцовката бе почти празна и той се почувства като Бог вратата на банята се отвори и влетя майка му. Спря се като попарена, прекръсти се, обърна се и излезе. Заключи се в спалнята и започна да плаче. Помислила че синът и може да има нужда от нея, водена от майчинския си инстинкт тя се бе върнала. Виждайки че синът и е в банята те си бе помислила, че повръща и затова отиде при него. Обвинявайки себе си тя плака цяла нощ неспособна да заспи. Бащата на Иво не се поддаде на паниката и го заключи в стаята му. Пусна телевизора в хола и седна пред него. Към четири часа сутринта той усети, че празният му поглед се рее из пространството, разгадавайки въпроси чийто отговори не биха могли да бъдат дадени. Телевизорът се бе изключил останал без програма от бушуващата буря. Два от прозорците бяха счупени и температурата в стаята бе малко над нулата, а той стоеше с поглед вперен в немия телевизор. Излизайки от унеса той стана и се качи в спалнята обмисляйки съдбата на сина си.
Иво не бе в състояние да мисли докато не излезе от лапите на хероина. Тогава разбра, че целият свят се е сринал отгоре му и го очакваше изключително тежък ден. Не можеше да си прости за страданията които причиняваше на родителите си. Прииска му се да се самоубие, но знаеше че това не би поправило нещата. Реши, че най-добре ще е просто да заспи. Сънят го намери малко преди слънцето да се покаже на хоризонта. Сънува кошмари.

* * *

На вратата се почука. Иво изпъшка и с мъка отвори очите си. Баща му влезе заедно с някакъв лекар.
-Здравей Иво. Това е новия ти доктор. - баща му бе адски апатичен. Още не можеше да се оттърси от шока. - С майка ти цяла сутрин мислихме и решихме, че е най-добре да те изпратим в санаториум. Там ще те излекуват. Какво мислиш?
Кръвта яростно нахлу в главата на Иво. Мисълта, че ще живее в стерилна бяла стая, без удобства, приятели и най-вече хероин го ужаси.
-Не-е-е - изкрещя той. -Мога да се излекувам сам. Не ме откъсвайте от света, моля ви.
-Съжалявам Иво. - баща му показа усмирителната риза, която държеше в лявата си ръка и тъжно се усмихна - Не ме карай да използвам това.
Разбрал, че няма място за отстъпление Иво се почуства като ранен звяр в клетка. Уплахата бързо бе заменена с агресивност.
-Не-е - той скочи от леглото и се запъти към прозореца. Стаята му бе на втория етаж, но това не го притесни. Лекарят обаче му подложи крак и Иво се просна на пода секунда преди да усети острото бодване на игла. Постепенно света около него потъна в мъгла, а след това го погълна мрак...
Събуди се и направи опит да стане, но усети че краката и ръцете му са вързани за леглото. Отново изпита ужас и започна да крещи. Докторът който го упои влезе в стаята и му би успокоително. Влязоха и родителите му.
-Мамо, тате, не ме оставяйте тук. Моля ви!
-Съжалявам Иво - гласът на баща му отново бе леденостуден. - Ти направи своя избор, ние също.
-Но ще бъдем до теб сине - добави майка му вкопчвайки се в ръката му. - И помни, ние вярваме в теб и ще чакаме да се излекуваш и върнеш при нас.
-Десетте ви минути изтекоха, моля ви оставете момчето. Сега той има нужда от почивка.
-Добре докторе. Чао Иво утре пак ще дойдем.
Остатъка от деня Иво прекара в полусън. Успокоителните бяха стопили борбените му способностти и останал без съпротивителни сили той игнорира тревогите си и спа почти през цялото денонощие. Сънува кошмари, а и сънят му бе повърхностен, затова изглеждаше по-изтощен от всякога, когато се събуди. Отвори очи, стана и се огледа. Окован в усмирителна риза той усети как спомените нахлуват в главата му карайки го да изстене.
-Не, не отново. Не искам да преживявам този кошмар всеки ден. Не искам всяка сутрин след като отворя очи, като товарен влак да минава през съзнанието ми с цялата си тежест мисълта, която не ми дава мира и сега "Още един ден без дрога" Не издържам още сега, а знам че ще става все по-лошо..-бе започнал да говори на глас. Почти крещеше, затова лекарят го чу и влезе.
-Как си Иво?
-Ужасно докторе, но моля ви не ми бийте повече успокоителни. Обещавам да се държа добре.
-Добре Иво. Нося ти хапчета Метадон. Ще минеш на заместителна терапия. Ако премахнеш агресивността си скоро ще ти махнем и усмирителната риза. Изпий си хапчетата - доктора ги пъхна в устата на Иво и му помогна да ги преглътне с вода. - Изяш си супата, която сестрата ще ти донесе и ще се видим на обяд.
Иво мълчаливо се съгласи. Лекарят излезе и той стана. Отиде до отворения прозорец и изплю хапчетата през решетките.
-Гадост - каза си мислено той - вече трябва да внимавам какво говоря и мисълта ми да е кристална, защото ако не се измъкна от тук до ден два скапания метадон ще бъде единствената ми алтернатива.
Сестрата влезе
-Здравей приятел. Закуската пристига.
"-Бъди мил, копеле бъди мил. Махнеш ли ризата си с единия крак вън затова бъди мил по дяволите" - Иво се усмихна и продължи на глас - Здравейте. Какво е менюто за днес. - погледът му се насочи към купичката с храна и изпита погнуса. С мъка преодолявайки желанието си да повърне той се усмихна отново. - Мм кашичка -продължавайки мислено- "Аз да не съм бебе ма". - С усмивка и привидно удоволствие Иво изяде закуската си и сестрата излезе.
Останал сам в стаята Иво започна да си прави планове как да се измъкне от този затвор. Бе решил да заблуди лекаря и сестрата показвайки се привидно добър за да не го упояват повече и второ в никакъв случай да не пие метадон. Без усмирителна риза и с кристален ум щеше да се измъкне лесно. Дори и от това място охранявано като затвор. Тогава обаче се случи непредвидимото...
... -Господи не! Само това не! Моля те!
Ужасен Иво не можеше да повярва на очите си. От срещуположния ъгъл на стаята сякаш от нищото започнаха да изпълзяват десетки паяци. Подредени в редици те сякаш маршируваха към него. Зад тях се появяваха нови и нови. Станаха стотици може би хиляди. Вече и стените почерняха. Иво погледна пода. Дотук бе сдържал страха си, но този път изкрещя. Стотици хлебарки се движеха по него и вече бяха обградили леглото му. Изход нямаше и той макар, и съзнавайки, нереалността на ситуацията започна да крещи неудържимо. Сестрата влезе и му би успокоително. Съзнавайки че е пратил по дяволите днешните си усилия пред медицинските лица в клиниката огорчен Иво се унесе и отново сънува кошмари. Проспа остатъка и от този ден, както и ноща.
-Добро утро поспаланко, време е за закуската.-сестрата сякаш се радваше на жалките му опити да се събуди. Надвеси се над него. "Добре дошъл в ада" като че ли казваха очите й. - Време е за кашичката, а след това и за метадончето.
Повръщаше му се. Цялото му съзнание крещеше, че не иска повече супа, нито пък метадон. Всяка фибра от тялото му се гнусеше от това място на кошмари и отвратителна храна.
-Знаете ли госпожо, може и да поостана малко повече тук. Ако всяка сутрин ме буди вашето усмихнато лице и аромата на превъзходната кашичка. - Иво силно се учуди на степента в която владееше възприятията и емоциите си, но нямаше сили да изгуби още един ден и явно затова бе способен на чудеса. - Не ме гледайте така, сериозен съм.
Сестрата се усмихна. За първи път.
-Хайде хапвай ласкателю, пък утре може и супичка да ти донеса стига да си послушен.
Пренебрегвайки спазмите на стомашната си мускулатура Иво привидно весел и жизнерадостен изяде закуската си междувременно подхвърлайки по някоя и друга шега или комплимент на сестрата. Тя лесно падна в лапите му, оставаше докторът. След като сестрата излезе Иво стана и започна да подрежда мислите си.
-Така-а, значи първа точка от дневния ред е изпълнена и сега каквото и да става днес не трябва да крещя. Трябва да се преборя със себе си. Дано само менюто на включва нови изпитания. Може би ще успея да се справя с халюцинациите без да крещя. О-о, дами и господа купонът започва. - опита се да се успокои с последната си мисъл, но не успя. Хероиновият глад се бе просмукал в цялото му тяло и сега започваше да го изстезава. Първо се надигна вулкан в стомаха му. Чустваше как проклетата каша иска да излезе на бял свят. Благодари на Бога, че от вчера не е вързан за леглото, а е само с усмирителната риза. -Ох, може би трябваше да глътна проклетия метадон - изстена той. Вулканът от емоции, чуства и чисто физическата погнуса от това място изригна точно след като бе стигнал до обекта на желанията си за момента. Макар и трудно успя да се строполи на колене. Остави всичката помия, която се бе просмукала в тялото му да изтече. След като освободи тялото и душата си от негативната енергия Иво се почувства по-свободен и някак си пречистен. Тялото му обаче бе слабо. Клатушкайки се той се запъти към леглото си, а светът се въртеше пред очите му. Чувстваше мускулите си отслабени. Сякаш вече не контролираше тялото си. Ръцете му трепереха като на паркинсоник, а краката му пулсираха яростно отказвайки да се движат. Свлече се на пода. Опита се да се помръдне, но не успя и се отпусна. Пространството около него се свиваше и отпускаше. Светът стремглаво се завъртя. Първоначално бавно, после по-бързо и по-бързо и по-бързо. Усети че краката му са мокри и лепкави, а и лицето му се намираше в локва. Мисълта, че се въргаля в собствените си екскременти го отврати. Падна ниско, толкова ниско, че не бе господар даже и на собствените си нужди. Света около него продължаваше да се върти и той затвори очи. Съзнанието му отказваше дори да крещи, тялото му нямаше сили да го напрaви, а и нямаше смисъл да го прави. Бе паднал твърде ниско и нямаше смисъл другите да го виждат така. Пълна душевна деградация. Хаос. Отвори очи и се усмихна.
"-Винаги след нощта идва ден синчето ми - обичаше да казва майка му, когато като дете Иво скачаше в обятията и след като е сънувал кошмар - и след най тежката и дълга нощ. И след най-тежката нощ идва ден, а след най-дългата и студена зима пролет.
Веднъж той чисто по детски и наивно я бе попитал има ли смисъл от нощта и зимата и не може ли след лятото да идва пролет. Отговорът не закъсня.
-Ако няма зима синко пролетта няма да е толкова красива и няма да я чакаме с такава жажда и трепет в сърцата си така както няма да се дивим на чудото на раждането на живота- изгревът , ако я няма нощта. Повярвай ми синко имаме нужда от лоши периоди в живота си за да оценим добрите."
Иво се усмихна спомняйки си този разговор с майка си. Тогава се чудеше какво ли иска да каже тя, но сега разбра. Погледна прозореца отвъд който слънцето му се усмихваше. Иво му отвърна със същото, след което се опита да стане. Макар и трудно с вързани ръце и отмалели крака той се изправи и отиде до прозореца. Светът отвън му се усмихваше и той си помисли, че е оцелял в днешната борба с възприятията си. Сестрата влезе.
-Поздравявам те Иво. Днес за първи път откакто си тук си буден за обяд и няма да те храня със системи. - сестрата го поогледа старателно. - О, май ще се наложи да те преоблечем. Ето оставям тук храната и след малко ще дойда с чисти дрехи.
Нетърпелив Иво повдигна с уста капака на обяда си. Усмихна се и се остави на първите откакто е тук положителни емоции да се разлеят из тялото му. Крехкаво сочно пиленце го гледаше от чинията. Сестрата се върна. Изми го, преоблече го и го нахрани. Чувствайки чисто и сито тялото си Иво почувства чиста и душата си. Стана за да изплюе обедните хапчета. Слънцето бе скрито от облаци. Предстоеше буря. Иво се почувства силно изтощен и легна да поспи. Събуди се внезапно. Навън бурята гърмеше яростно, а санаториумът бе останал без ток. Хероиновият глад отново вземаше превес над емоциите му. Той се почувства гладен и жаден за хероин. Не издържаше повече без него и започна като луд да обикаля стаята търсейки начин да се измъкне. Първо пробва решетката, без успех. Вратата - заключена.
"-Трябва да се измъкна от тук копеле. Трябва да изчезна-гласът му трепереше докато говореше. Почувства се като животно попаднало в капан, без хляб и вода. Животно на което му остава единствено да дочака мъчителната си смърт. - Трябва да се махна от тук Господи. Трябва - целият се бе зачервил и бълнуваше - Не няма да крещя, не искам повече успокоителни. Лекарите се опитват да ме убият - гърлото му пресъхна, задави се и дрезгаво изхриптя - Мамо, измъкни ме оттук. Те искат да правят експерименти с мен.
Минаващата на вечерна проверка по стаите сестра дочу бълнуванията му и влезе забързана опирайки ръка на челото му. Отиде при лекаря.
-Докторе, новия пациент има треска и бълнува. Температурата му е около четиридесет градуса.
-Дай му нещо за температурата и му бий успокоително. Аз си тръгвам, а ако има нещо спешно обади ми се. Ама само ако е спешно.
-Ама докторе!
-Тръгвам, имам важна среща. Дайствай, оставям го в твоите ръце.
Ядосана от нехайството на доктора, сестрата реши наистина да вземе случая в своите ръце. Сложи температуро-понижаващи свещички на Иво и започна да слага мокри кърпи на челото му. Остана цяла нощ при него следейки внимателно състоянието му, но успокоителните които Д-р Иванов и бе казал да му инжектира изсипа в мивката. Към четири часа когато Иво се стабилизира тя заспа на стола край леглото му.
Иво се събуди. Потръпна от отвратителната воня носеща се от чаршафите му. Видя сестрата да спи до леглото му и се сети за вчерашната си треска. Бе изпълнен с благодарност към жената грижила се за него. Опита се да стане и без да иска я събуди. Тя разтърка очи и запуши носа си. Бързо усети аромата му. Започнаха да се смеят.
-Хайде приятел, ставай, имаш нужда от баня. - сестрата развърза ръкавите на усмирителната му риза - Изкъпи се, аз ще ти донеса закуска. Между другото вчера идваха родителите ти, но то спеше. Казах им, че си вземаш редовно хапчетата и имаш напредък. Хайде влизай в банята.
Иво пусна студената вода за да прочистисъзнанието си. Сега можеше да избяга сравнително лесно. Лекарят не дойде сутринта, значи днес е събота, а и в момента е без усмирителна риза. Мисълта да злепостави бедната сестра прекарала цяла нощ до него обаче не му хареса. Бе сигурен, че ще съжалява, но се отказа от тази идея.
"-Ще избягам, когато сестрата почива. Да точно така. Може би още утре." - каза си той.
Наметнат с халата от банята Иво се върна в стаята си. До леглото си намери нови дрехи. Този път без усмирителна риза. На шкафчето имаше топла пилешка супа, лъжица, хапчетата, някакво прахче и бележка. Иво се хвана за рамото. Докато се къпеше забеляза, че е силно зачервено и натъртено и се сети как вчера блъскаше яростно решетката на прозореца в отчаяните си опити да излезе. Главата му също бе в рани от блъскането му в стените. Явно аналгетиците, които сестрата му е инжектирала вчера отслабваха и той започваше да усеща как натъртените му места пулсират и болката се засилва. Прочета бележката.
"Синко извинявай, че те оставих, но имаме спешен случай. Разтвори хапчето против болки, ако те заболи рамото и го изпий. Хапни супичката и на забравай Метадона. Гледай да не правиш бели докато ме няма. Като се освободя ще дойда. Ако получиш пристъп закопчай се за леглото с белезниците с които е приспособено за да не се нараниш"
Стана му приятно от грижите на сестрата и изпълни заръките и. Без Метадона разбира се, който пое по пътя към свободата. За разлика от Иво той с лекота излетя навън. Погледна белезниците закачени за леглото. Явно с тях е бил вързан през първия си ден тук. Имаха гумени обшивка обвита с памучна подплата за да не се нарани пациента при яростните си мятания в леглото. Бяха много меки. Болката в рамото му отмина и той се запъти към прозореца.
"-Още един ден за борба с хероина. Чудя се кога ли ще започне шоуто".
Още недовършил мисълта си Иво разбра, че то вече е започнало. Ръцете му потрепваха и му притъмня пред очите. Погледна белезниците, поколеба се но не искаше сестрата да пострада заради него. Приемаше я като втора майка. Приготви легенчето до леглото си. Изпи една чаша вода и се закопча
-Готов съм, нека шоуто да започне сега.
Но не беше. Човек никога не е готов за кошмари от такъв мащаб, но трябваше да се успокои. Защото шоуто започна, по-силно от всякога. Вегетативната му нервна система отново експоадира и се отказа от функциите си. Тялото му започна да се тресе в леглото и да прави гърчове. От устата му излизаше пяна. Иво изрева от болка когато прехапа езика си. Кръвта от раната подразни сетивата му. Продължи да се тресе още десетина минути и се отпусна. Чувстваше се парализиран и единственото което контролираше бе учестеното си дишане. Болката от прехапания език като вълна се разля по тялото му. Ново цунами връхлета съзнанието му. Като електрически импулси спазмите на мускулатурата му го доведоха до нов болезнен гърч. "-Няма да крещя, не, няма"- Иво стисна зъби и зачака. Мускулите му се схващаха един по един. Сякаш невидими нишки свързващи тялото му се късаха. Пое си дъх и изкрещя в съзнанието си "-Давай копеле само това ли можеш. Давай, нека видим на какво си способен." -Целият бе схванат. Болката заела цялото му същество постепенно намаля и го отпусна. Иво се сви и се разплака. Знаеше, че това е затишие преди буря и се опита да събере остатъците от разнебитеното си съзнание за да преодолее прииждащия ужас...
...а той не закъсня. Едва болката отшумя и познатите му любимци, съществата към които сякаш Дявола знаеше че има фобия и затова му ги бе изпратил се появиха. Паяци, паяци и много паяци, отвсякъде по стените. Големи хлебарки по пода.
-Няма да крещя. Това е нереално. Ще запазя ума си. Няма да полудея и със сигурност няма да крещя. - проплака Иво. За разлика от предния път когато успокоителните го спасиха от пълзящите гадини, този път те пропълзяха до краката на леглото. Паяци падаха от тавана. Леглото почерня. Полазиха по тялото му и той започна да крещи. Безспирно и неуморно, и тогава настъпи големия шок. Противните същества пропълзяха в устата му. Макар и съзнаващ нереалността на ситуацията Иво бе на миг от пълен душевен крах. От пръсване на изстрадалото му сърце. И точно тогава, когато той не спираше да крещи, а гадинките да влизат в устата и ноздрите му, вратата се отвори. Обгърнат от ярка светлина в стаята влезе ангел. Прекраснен ангел настъпи към него, а мрачните гадини ужасени отстъпваха и се върнаха в ада откъдето бяха дошли.
"-Ангел. Дошъл е за мен "-помисли си той -"Не ме е страх да умра щом толкова красив ангел е дошъл за душата ми."
Обвитото от светлина създание пристъпи към Иво, седна на стола до леглото и положи ръка на челото му. Отпускайки се Иво заспа. Сънува прекрасен сън. За първи път от както бе тук сънува че е в рая. Спа спокойно до вечерта. Отвори очи и се огледа. Все още бе в същата стая. Ръцете и краката му бяха вързани за леглото, а.... дъхът му спря. Ангелът, красиво момиче плачеше тихо на стола до леглото.
-Коя си ти? И защо плачеш?
Тя го погледна с красивите си влажни очи.
-Аз съм Мария. Реших, че може да имаш нужда от нещо.
-Помислих те за ангел.- Иво хвана ръката и - Благодаря ти. А защо плачеш? Красиво момиче като теб не трябва да плаче.
-Дойдох сутринта с един приятел. Беше взел свръхдоза и лекарите не успяха да му помогнат.
-Съжалявам. Наистина - очите на Иво се напълниха със сълзи.
-Бях до стаята ти и чух, че крещиш. Всички бяха заети и затова отключих и влязох. Дано нямаш нищо против.
-Не, благодаря ти.
-Е, вече си по-добре. Аз ще тръгвам.
Иво стисна ръката на Мария.
-Ще дойдеш пак нали? Моля те!
-Добре. Утре ще дойда да те видя, а сега изпий си Метадона и си почини.
-Ще те чакам. Чао!
-Чао!
-"Съдбата винаги се отнася лошо с добрите хора"-помисли си Иво - "Има нещо криво в тоя свят."
Сестрата влезе и отключи белезниците.
-Пак си имал тежък ден а? Подай ръка.-сложи му усмирителна риза. - Ето ти Метадончето, а сега водичка. Пийни си. Хайде оставям те да си починеш, когато решиш да хапнеш натисни копчето.
Иво глътна хапчетата. За първи път. Реши да пропусне вечерята и да поспи. Отново спа спокойно, защото сънува нея. Ангелът дошъл да го спаси.
-"Дано да дойде"-бе първата му мисъл, когато се събуди. Изпи метадона оставен от сестрата и реши да не мисли за хероина, а за нея. -"Дано да дойде Господи! Дано, защото ако я загубя преди да съм я намерил, ще потъна отново. Този път по-надълбоко. Дано да дойде."
И тя дойде. Както и на следващия ден и на следващия и така всеки ден през седмиците които той прекара в санаториума. Благодарение на метадона и още повече на Мария шоковите ситуации в безхероиновото болнично ежедневие на Иво оредяха, а и когато идваха бяха далеч по-леки и преодолими, докато не се стопиха съвсем. Един прекрасен пролетен ден след дългата зима в сърцето на Иво лекарят влезе в стаята му. Погледна към него и Мария и каза:
-Утре те изписваме приятел. Още утре.
Утре тя дойде и му подаде ръка. Прегърнати те излязоха и се запътиха към дома му. Иво бе помолил лекарите да не казват на родителите му, че ще го изписват за да ги изненада. Изненадата беше страхотна и празнуваха цяла нощ. Преди да заспи Иво погледна към Мария, която спеше усмихната. Може би съдбата не е чак толкова зла. Тя загуби приятел, но намери нов. Той загуби много в санаториума, но преоткри живота си и намери любовта. На сутринта се върна в училище. Щеше да повтори годината, заради пропуснатото време и да завърши догодина, но това нямаше значение. Когато влезе в класната стая всички го аплодираха. След занятията в двора на гимназията го настигна стария му дилър вече излязъл от затвора.
-Рампейдж имам нещо ново за теб. Много е добро и съм ти го приготвил в спринцовка. Дори е безплатно. Мостра.
-Не благодаря. Чист съм. -защо му трябваше на този нещастник да се опитва да пороби отново живота му. Колко ли още мъртви души е поробил. Иво стисна юмрука си. - Не благодаря.
-Опитай го бе Рампейдж. Много е яко!
-Остави ме! Не искам!
-Не знаеш какво губиш пич. Някой друг ще го лапне.
Иво се замисли... "-Да-а, защо не. Това не е чак толкова лоша идея". Обърна се.
-Добре, дай ми го.
Очите на дилъра светнаха.
-Ето. И да знаеш, че правиш наистина добър избор.
-Да-а, може би си прав. - Иво взе спринцовката. Изкара въздуха от нея и се обърна рязко забивайки я в ръката на дилъра, който го гледаше с широко отворени и учудени до отчаяние от реакцията му очи. Иво инжектира цялото съдържание на спринцовката на един дъх, след което я изхвърли. Бръкна в джоба на дънките си и извади една визитка. Тикна я в ръцете на дилъра.
-Вземи, ще ти трябва. И не ме търси повече, за да си нямаш проблеми. Сбогом... "и дано никога повече не поробваш души нещастнико". - довърши мислено той.
Дилъра погледна към спринцовката, а после визитката. Там бе изписано името на някакъв доктор работещ в санаториум за зависими от дрогата. Седна на близката пейка. Прокле се за случката и си обеща никога повече да не се занимава с дрога. Светът около него се залюля. Прониквайки във всяка негова клетка наркотика вземаше власт над съзнанието му.