По продложение на PLACEBO
Недей! Сега не съм добър!
Фрустрацията душата ми разкъсва
и тя в бурята проплаква,
че всичко вече втръсва,
но теб те винаги очаква
в устойчив някакъв кахър…
Не ме моли! Не съм дете -
любовна треска ме гори:
какво са тези ветрове,
когато мъката ръми,
а разумът сковават страхове
с въпросите да бъде между нас добре.
Разбира се! До теб съм…тук…
не ми напомняй случки ежедневни
и думи, казани преди,
макар че изблиците гневни
оставят своите следи
в безумно поведение все напук.
Не ми се слуша… Остави!
в момента аз съм бесен,
а ти за бъдеще говориш,
рисувайки семеен кът чудесен,
а искаш и да спориш,
но пак с: "Това не го прави!"
Мълча, разбира се! А ти си говори…
нещата стават сложни,
а мисленето ми абстрактно
все търси пътища възможни,
но днес сме в положение деликатно -
това поне го разбери…
Не съм смирен… Какво твърдиш?
Почакай! Всичко обещаваш,
а ти си толкова добра,
защото можеш да прощаваш,
а теб признал съм за жена,
но накъде и ти сама вървиш?
Но как така? Защо загубих вяра?
О, не! Не съм сърдит,
но питам се защо съм сам,
защо от мъка съм пропит
и как ще бъде по-натам,
променяйки житейската ни мяра?