автор: figaro

Когато Охлю Бохлю се замисли за смисъла...

Един ден Охлю Бохлю решил да обикаля света. Стегнал си багажа, т.е. къщата и тръгнал на голямо околосветско пътешествие. Охлю се огледал наоколо и не знаел на къде да тръгне. Погледнал напред, назад, на всички съществуващи посоки, но единственото, което виждал било огромно бяло пространство. Тогава той решил, че е по-добре да си затвори очите и да следва сърцето си. Речено сторено... и Бохлю устремено тръгнал "напред".
Реално той се намираше на десетина метра от една топола, но той не знаел това. Вървял Охлю ден и нощ, без да спира. Не усещал нито студ, нито жега, нито умора, нищо. Единствено мисълта за голямата, велика цел, която следваше бе в главата и най-вече в сърцето му. След около три месеца, с големи мъки и усилия от негова страна, той бе достигнал едно не много далечно клонче от тополата. Но той продължаваше да пълзи, като че ли го водеше единствено силата на поставената цел.
И ето, че дойде и края на тази приказка. Охлю не чувстваше вече земята под себе си и реши, че е по-добре да си отвори очите и да види къде се намира. Той отново се огледа наоколо, но този път беше различно. Той беше постигнал своята мисия, за която беше тръгнал на път. Ами сега, какво ли ще прави нашия герой от приказката, какво ще е неговото решение. Та нали си изпълни целта. Всичко, за което той се трудеше, всичко, за което намираше последни сили свърши... Я да видим нашия малък Охлю... ето го и него: "Охлю Бохлю, какво ще правиш оттук нататък, как ще живееш сега, без цел в живота?". Но за съжаление той не чуваше нищо, той беше над всичко... погледна надолу, остави си къщичката и се хвърли към Земята, която беше неговия живот...