автор: Janie

Слънчев лъч, промъкнал се през щорите ме събужда. Играе по спящите ми очи... по лицето ми... като нежна милувка. Докосва устните ми като целувка... спуска се по шията ми, докосва леко рамото... .
Отварям бавно очи и се опитвам да ги фокусирам. "Добро утро" усмихвам се сънливо на лъча. "Не е ли малко рано да ме будиш". Затварям очите си за миг... някога можех да гледам в слънцето без да мигам...
Топли целувки покриват лицето ми. Песента на събуждащ се ден се процежда през затвореният прозорец. Вглеждам се в лъча... плъзгам поглед към прозореца... фокусирам на малката почти нищожна дупчица в щората...псле се вглеждам в малките прашинки, които танцуват в лъча. Бавен, почти ленив танц. Поемам бавно и внимателно дъх, не искам да ги обезпокоя с присъствието си. Лежа така, почти неподвижна и гледам танца на прашинките, и се наслаждавам на топлината по лицето ми.
Лъчът бавно се мести от лицето ми върху леглото от там на пода... сякаш ме води... навън към новият ден. Отмествам завивките и прашинките се завихрят в луд танц. Ставам и тръгвам към прозореца. Пресичам лъча и за миг съм в средата на сцената. Вдигам щората и отварям прозореца да приема деня в стаята си.
Вълна от светлина и шум! Претварям леко очи под парещата слънчева светлина... "Добро утро, Слъце!". "Добро утро, град". "Добро утро, небе и земя, и свят".
Вдишвам дълбоко прохладният утринен въздух. Небето е синьо с онова особено тукашно синьо. Някак си ярко и огромно... Птица пресича погледа ми. Извива се високо и плавно се понася по въздушните течения. Красива, величествена... най-вероятно скоро ще трябва да се впусне в търсене на храна за малките и, но сега е напълно свободна в безгрижният си полет... "Добро утро... ще ми дадеш ли за малко крилете си на заем? Само за малко... искам да полетя, да съм напълно и безгрижно свободна, поне за малко...". Усмихвам се широко и топло на птицата.
Облягам лакти на перваза, подпирам брадичка на дланта си и се вглеждам пред себе си. Прохладинят утринен въздух гали лицето ми, косите...плъзга се по мен и нахлува в стаята, разпръсква прашинките и игриво ги завърта във вихара на нов танц.
Странен град... никога не съм виждала толкова катерички, зайци и някакви други гризачи чието име дори незнам, а аз съм родена в планината... Тук по средата на бетонният хаос ги има с хиляди. В парка от другата страна на улицата има сърнички, мога да ги видя от прозореца си, пасат си най-спокойно, някак си по градски свикнали със света на около. И изрисуваните муцунки на енотите... ще те подминат по пътечките в парка на път за някой кош в търсене на храна и няма дори да те погледнат... "Добро утро..."
Шумът ме залива на талази. Писък на гуми... крясък на клаксон... вой на сирени (чувам ги толкова често, а все още не мога да спра да си мисля какво ли е станало, дали някой е в беда...). Вглеждам се в хората долу по тротоара, на паркинга, по улицата... "Добро утро и на вас", усмихвам се. Не очаквам отговор, не очаквам дори поглед. Забързан свят, почти никой не поглежда на горе. Когато деня ме поеме в безумието си и аз няма да се сетя да погледна на горе. Само по някога, когато живота тук ме принуди да спра може би ще се вгледам към небето и ще забележа причудливите форми на облаците или свободния полет на птиците...
... Моите сутришни петнадесет минути...
Моето откраднато време за мечти...
Моят начин да се усмихна на света....
... Моите минути....
Обръщам гръб на утрото и се впускам в сутришният си ритуал.... Безумието на новият ден ме грабва и аз препускам по светлината... с онази усмивка на утрото отпечатана в душата ми.