автор: thebigplucky

Стичат се вълните от косите ти мокрите.
Още те милват.
А ти още им се усмихваш.
Още ги виждаш, дори и стихнали,
достигнали с теб уморени до плиткото.
И очите ти се усмихват. Синьо-зелени дълбини.
Безвремието полита понесло неовладяни инстинкти.
Не искам да повярвам, че всичко е първична химия.
Навярно Праксител така е пресъздал Афродита...
Отмаляла въздишка повдига гърдите ти.
Ръцете ти докосват повърхността. И на дните ми.
Бялата пяна сякаш те ражда.
Капките се плъзгат бавно по тялото.
По бедрата. По трапчинките зад коляното.
Всяка заискрява с калейдоскопа на дъгата.
Светлината те грабва от водата
и те извайва - в светлина.
Перлен подарък. За малко.
Коленичиш на пясъка.
Красотата на недовършен пясъчен замък ли те спря.
Или мисълта за нетрайното.
За изваяното от пясък. За вълната умряла на пясъка.
Ръката ти загребва шепа мокро злато.
Поправя, което може да се поправи
с небрежност на жена, която не го е правила отдавна.
Отронвам в мислите си всяко полепнало зрънце сияние.
Изпивам магията на всяка солена капка.
Вярвам, че Бог те изпрати в този миг и на това място.
Дар си ми. Нетраен.
Ръката ми те рисува с думи непохватно.
Извайвам те - спомен в съзнанието ми.
За някога.