автор: pawleta

Зная, че плачеш далеч от хората навътре в морето. Вятъра отвява сълзите, а дълбините отвръщат на воплите. Гларус нервно прелита над теб и опитва да кацне на лодката. Мами го блясъка в очите ти див... води инстинкта.
Водните пръски попиват по дрехите и разяждат снагата ти. Луната, звездите блестят сухи очакващи влажния изгрев. Пътят тънък, размит, нов... а по старому скучен. Време е. Далеч е брега, красотата оставена в дирята. Сладкия шум... глас в тишината заглъхващ. Стоиш по средата, движиш весла... първобитно течения пориш. Днес пак живя като стръв за стихии и вяра. Уловени... по-зли от преди с нов урок в история стара.
Зная, че плачеш понякога, твоя е и тази земя... чужденецо. Сълзите... бисери бели на чиста душа... са залога в ръцете на богинята теб разиграла.