автор: TodorPetkov

През 1996 г. това беше "алтернативно бъдеще". Всичко важно за романа е казано в самия него. Единствена забележка: накрая има безграмотна "белеШка от издателите" - те не са котки, а съвременни българи (понеже романът, освен другото, е и сатиричен).

Тодор Петков

КОТКИ

1996-1999


С благодарност към Мартин Гаврилов за идеята да има книга с това заглавие, за писмото на котките, няколко съвета и петдесетина полуизказани реплики


"Крайната цел на всяко пътуване е завръщането у дома." Там, откъдето си дошъл. Влакът се носи в долината покрай веригата мрачни хълмове под ниски сиви облаци, цепи студения прозрачен въздух на първата есен, зад него остават селца, фабрики, квартали, черно-бяло коте се стрелва изпод колелата на влака и се скрива зад оградата на малкото селско гробище, назад изтокът светлее, а напред оранжевите прозорци на големия град светят като флуоресцентни лепенки върху виолетовата дреха на отминаващата нощ. Всъщност освен големината и тролейбусните жици не виждам кой знае каква разлика с току-що изоставената от мен провинция. Няколко малки недружелюбни градчета са се събрали тук в един съвсем враждебен и чужд град. Както казва Евгени, количествените натрупвания са довели до злокачествени изменения. Евгени храни котките ми, когато ме няма, а сега сигурно е заспал на дивана с глава под възглавницата, избродирана с пауни. Влакът най-после спира, аз си оправям косата, разрошена от насрещния вятър през отворения прозорец, и се измъквам от вагона. Тръгвам с леко люлееща се походка заради багажа. Мръсните улици радват с отсъствието на хора. Настигам с тежко тичане почти празен трамвай, качвам се и дишам дълбоко. Ето я и моята спирка. Улица, блок, вход, етаж, ключ, щрак. Лиза и Фреди ме нападат с радостно мърмучене (това е мъркане, мяучене, мърморене и мучене едновременно), галят се и подскачат около мен, тече милият ритуал на посрещането. Евгени е заспал на дивана с глава под възглавницата, избродирана с пауни. Още само две минутки и аз ще се трупясам като него от безсъние и умора. Двадесеткилограмовата ми пътна чанта се отпуска радостно на пода. Евгени се събужда със страдалческо мучене (това е рев, мърморене, псуване и попържане едновременно) и ме гледа като току-що заспал.
Котките: това са нежносивата хубавица Лиза, най-доброто същество на света, и шесткилограмовата, черно-бяла европейска порода, срамежлива зверка с мъжкото име Фреди, останало от детството й, когато мислехме, че е момченце. Според Лиза тя все още е по-малката и затова тя често й оставя храна като на дете, а самата тя винаги иска хляб за десерт след месото и намира удоволствие в това да се завира във всяка оставена торбичка, която види. Лиза е изключително интелигентна и общителна, с нея никога нямам проблеми, а Фреди се плаши от непознати хора и се крие, когато дойде някой чужд - имам късмет, понеже при някои от тази порода страхът се изявява в агресия и стопаните им ходят постоянно одрани. Повишената тревожност често идва от недостатъчна ориентация чрез основното сетиво, което при човека е зрението (и затова децата ги е страх на тъмно), а при котките - слухът, и затова най-немузикално мяучещите (но не глухи) млади котки най-често ни изглеждат и най-страхливи, но при Фреди не съм забелязал повреди в слуха. Иначе и двете са много гальовни, обичат да се гушат в големите си майки - хората, да мъркат и да мижат с очи (при Фреди - очища), и разбира се, винаги избират кой в стаята е по-топъл, за да легнат било в скута му, било в сгъвката на коленете, ако той лежи на хълбок, било там, където човекът има някакво възпаление и мястото е още по-топло. Очищата на Фреди по принцип са жълти, а на Лиза - зелени, но стават особено зелени, когато си мисли да извърши някоя пакост. Коремчето на Лиза е бяло, а главата и тялото й са по-скоро пухкаво закръглени, отколкото издължени като у тези, чиито сиво-бели шарки по гърба са по-контрастно изразени, а твърдите бели мустаци на Фреди са дълги по тринадесет сантиметра. Когато няма чужди хора, двете често играят помежду си или с най-различни търкалящи се нещица, които после аз намирам напъхани в големи количества под шкафовете и диваните при крайно редките цялостни почиствания на апартамента.
За котката като такава няма да говоря много засега, само ще цитирам едно стихотворение на руски, което с Евгени измайсторихме от една явно недоработена творба на Константин Балмонт, кръстена от него "Мои звери". Надареният поет ги е писал на килограм, без да си дава много зор, но за котката не бива да се пише надве-натри, поради което скромно предлагаме следното:

Она проходит в комнатах бесшумно,
Всегда свою преследуя мечту,
Влюбляется внезапно и безумно,
И любит ведьм, и любит темноту.

Есть искры у нее в лоснистой шкуре,
У ней в крови - бродячий хмель страстей.
Она в себе, в изящной миньятюре,
Соединила лучших из зверей.

В ней - символ Вакха, быстрый, сладострастный,
Как бы из стали, меткий леопард,
Он в ней - как гений вымысла прекрасный,
Отец легенд, зверь-бог, колдун и бард.

В ней вижу я и черную пантеру,
Когда она глядит перед собой
В какую-то внежизненную сферу,
Как страшный сфинкс в пустыне голубой.

Как тигр с его бесшумною стопою,
Она рождает сонмы странных грез.
Как лев, любимый праздною толпою,
Она горда до кончиков волос.

В ее зрачках - непознанная чара,
В них фосфор и круги нездешних сфер,
Она пленила страшного Эдгара,
Ей был пленен трагический Бодлер.

Ее любовь - как молния мечтанья,
Как луч в тумане бездны мировой,
Где нам даны безмерные страданья
И беспредельность музыки живой.

Евгени е не по-малко интересен човек от мен самия, но доста по-... нестандартен, да го кажем. Понякога ми се струва, че има повече оригинални хрумвания за живота, отколкото обикновените хора, но тогава какво прави тук на дивана с възглавницата, избродирана с пауни, вместо да цъфти нейде в света на големия купон? Мисля си това, сещам се за себе си и разбирам, че трябва спешно да се върна на темата Евгени.
Той е по-млад от мен и това личи особено от жизнерадостните му щуротии, за които никой от моите връстници не би се сетил. Сещам се за такава случка: една сутрин се събудих особено кисел, въздухът смърдеше, както и лошото ми настроение; на гърдите ми върху пижамата се мъдреше изгаснал фас. Взех го и внимателно се завъртях към нощното шкафче - о, боже, всяко рязко движение е равно на хиляда удара с нож в размекнатия мозък...
Нямаше я опаковката аналгин! Тези щури котки все играят... И тях ги няма, мътните да ги вземат, сигурно спят в хола, както когато са свършили някоя беля. До очилата ми - криво изписана бележка:

"Мили батко Мартине,
извинявай, дето удраскахме Силвия онази вечер, нека тя пак да идва, няма вече! А телефона - него го бута Лиза, когато звъни, а пък пожарът го направи Фреди, като сабори нощната лампа върху възглавницата. Оня ден Ние утворихме тенджерата, за да видим какво има вътре, а Лиза извади кокъла да ми го даде. Много те обичаме!
Многу молим да ни простиш и пак да ни донесеш от уная дребната Рипка, дето обичаме!
Твои котки Фреди и Лиза."

И сега се смея вътрешно, като се сещам. Разбира се, тогава веднага познах кривия, но четлив - за разлика от моя - почерк и разобличих неуспешните опити да се имитира неграмотност - по-късно Евгени твърдеше, че двете котки му се помолили да напише бележката под тяхна диктовка, бил написал неграмотно само местата, където те изрично му подсказвали правописа, като например думата Рипка. Не знам какво ще кажете, но цялата история е почти буквално вярна. Аз много добре познавам котките си и знам, че друга бележка те не биха могли да напишат: дори да знаеха правописа, щяха да си пишат Рибка с главна буква. А всички мили золуми, описани в бележката, бяха тема на нашия разговор с Евгени предната вечер...
Като гледам как Евгени се събужда, усещам, че след малко се очертава поредният такъв разговор, един от хилядите подобни разговори, които се водят между хора като нас: разговор дълъг, интелигентен и безплоден. Преди обаче да си е отворил устата, искам да си припомня още нещо за Евгени и връзката му с котките. След мен самия той е най-добрият познавач на котките в близкото ми обкръжение, греховете му към тях са повече или по-малко съзнателни за разлика от моите убийства на котки в епохата на детския садизъм, за които по-късно плащах с кошмари за котешко отмъщение. Някога Евгени имаше две прекрасни животни, които отгледа от най-ранна възраст, двама почти еднакви братя-котараци със стройни тела, дълги крака и големи уши: брат Вася и брат Коля, кръстени на "синовете" на лейтенант Шмидт от по-великото произведение на Илф и Петров. Коля беше чисто черен и съответно изключително интелигентен котарак, а Вася притежаваше редкия миши цвят със сребрист оттенък, без шарки, със зеленикави отблясъци в ранния следобед и виолетови по вечерно време, като някакво украшение за дворец. Евгени казваше, че ако Вася остане непогален повече от една седмица, ще откачи, и сигурно си беше така. Но това нежно животно с божествено чиста душа като моята Лиза не можеше да разбере, че някои неща се вършат само в тоалетната, и Евгени понякога развихряше жестокостта си върху него. Коля разбираше абсолютно всичко, без обаче да е в състояние да повлияе на брат си: още щом му замиришеше на пикня, тичаше да се моли на Евгени да пощади Вася. Понякога тези молби успяваха, освен през една сутрин, която за Евгени всъщност беше късна вечер на дълъг и гаден ден, от който хванах само предпоследното действие...
След като аз си тръгнах към пет и половина след полунощ, Евгени се опитал да заспи, треперещ от гняв срещу всичко и всички, представяйки си как ще трепе и души, когото му попадне, включително сцени на хващане за задните крака и разбиване на главата в стената. Доколкото си спомням, през този ден имаше поне трима души, които и по мое мнение го заслужаваха, а за останалите не гарантирам. След около час станала фаталната случка: Вася демонстративно се изпикал върху застланото легло в кухнята, на което понякога оставах да преспя, а Коля се втурнал да пледира пред все още горещия Евгени. Той пък довлякъл Вася в банята, ударил му два зверски шамара и го хвърлил на пода, при което му счупил крака... Вася така и не оздравя, защото в държавната клиника за дребни животни му направиха операция на сляпо, при която пиронът, предназначен да съедини двете части на костта, раздробена при страхотния удар в мозайката, не беше вкаран в костта, а касапски забит право в мускула на крачето. Спомням си как дойдох при Евгени и видях, че болният крак на Вася се е подул като тъпан и стои изпънат. Не знам как не заплаках тогава, защото видях в този крак нещо, което съм виждал и преди: видях знака на смъртта. Моите видения никога още не са ме лъгали и знаех, че няма да ме излъжат и този път, и нямаше начин да избегнем неизбежното. (Какво ли ще ми се привиди, когато умирам? Нещо екзотично...) Оттук насетне седях почти неотлъчно до сивия котарак с надеждата да му помогна с нещо. Както бяха поръчали държавните лекари, изстисквахме розовата гной от зеещата операционна рана и после мажехме наоколо с йод, а гнойта продължаваше да се изцежда денонощно върху покривката на леглото в кухнята, на която все още преспивах. Евгени тъпчеше котарака с калциеви таблетки, за да зараства костта по-бързо, но той почти не ядеше. Накрая занесохме Вася при Албена Пенева на Манастирските ливади, а тя ни прати на рентген - както трябваше да са направили още специалистите в клиниката! - и ни даде ампули и спринцовки за инжекции, които Евгени правеше в изчезващия мускул на крака на котарака. Снимката показа истината; доктор Пенева направи гениална операция и измисли нов тип превръзка за нашия Вася, а раната бе зашита така, че дори той самият не знаеше къде се намира тя, камо ли да се ближе и да измъква конците и пирона преждевременно (котките "са големи майстори на такива тънки работи", както е казал Радичков за мравките). Но котаракът не издържа тежката операция и на другия ден почина в ръцете на Евгени по пътя за лечебницата.
Друг път ще разкажа за това, което може би ще разберат само хората, присъствали на нечия агония - за последната нощ на Вася, безсънна и за четирима ни, за смъртта му и за скромното погребение под коприненосиньото небе край Витоша, и защо светът вече не е същият оттогава - думата ми сега не е за мен. Мисля, че това беше първата истинска смърт, с която Евгени се срещна очи в очи, и то такава, в която да участва непосредствено. Откакто възмъжалият брат Коля не се върна един ден от редовната си разходка, той вече не гледа котки за повече от две-три седмици, задоволявайки се най-вече с помощ при гледането на Фреди и Лиза, когато ме няма... Е, сега поне вече няма да отсъствам по толкова дълго. Дано само не започне да ме засипва с нравоучения, като разбере какво е станало. Ето, вече ръмжи с прозявка:
- Какво направи ти бе, брат ми? Нещо много рано се връщаш от тая командировка...
Въздъхнах, друснах се на другия диван и измърморих:
- Ми кво... бих им дузпата.
- Айде бе! Ти на тях или те на тебе? - няма как, ще трябва да преглътна оправдания му приятелски интерес.
- Аз бе, аз...
Той се изправя и сяда, дълго се чеше някъде извън моето полезрение и пита намръщен:
- Да не те е хванал пак синдромът на напускането? Непримирим си беше и си оставаш... Не бе, нищо лошо, все ще се оправиш някак си...
Чудно защо е толкова добронамерен днес. Изключвам възможността да му е дошъл акълът, пък и с акъл човек би се позамислил по повод на моя "синдром на напускането". Но както, мисля, вече стана ясно, днес не ми е до обсъждане на моята собствена личност. Соча книгата, която лежи до дивана в позата на разстрелян октопод:
- Какво си чел, пак ли бате Ницше?
- Ти май си ослепял, освен че те е хванал синдромът - възразява бурно Евгени, което всъщност е целта ми. - Това не може да бъде нищо друго освен руското издание на Хърбърт Уелс, "Островът на доктор Моро".
- Че ти откъде научи толкова руски? - подразних го аз. Знам много добре, че ако Евгени Джунин не знае руски, то Пушкин или там Балмонт също не го знаят. Той просто игнорира тази забележка и завдига книгата от пода с леко виновна физиономия: знае, че не обичам книгите ми да стават на баници и че ако тази книжка беше моя, щях да го обезглавя.
- Книгата е страхотна - сподели Евгени.
- Кажи нещо ново.
- Не съм виждал скоро такава сатира на човешката съдба.
- Я пък ти. По-конкретно?
- Какво по-конкретно? Тия нещастни животни, които Моро превръща хирургически в полухора - ами това сме си ние самите, цялото им уродство Уелс го е дал само за да покаже в какво ни превръща обществото и така наречената култура.
Евгени вечно обобщава повече от необходимото.
- Не бе, брат ми - махнах му уморено с ръка, - тая книга на първо място е антирелигиозна, а освен това...
Той ме прекъсна:
- Не е на първо място, това следва от критиката на културата и на обезобразяващото действие на човечеството върху индивида, защото религията е част от културата - колко са били истински невярващите в човешката история?
- Голяма работа - възразих му, - това само доказва, че психическите болести са били много по-разпространени, отколкото се приема, но в тая книга основното е критиката на колониализма, чието оръжие е религията, както за надмощие, така и за самооправдание. Моро се прави на господ...
- Моро се прави на господ, но това е просто персонализация, за да може да се изразят по-ясно порочните човекообразувателни процеси, на които сме подложени.
- Моро се прави на господ - натъртих аз - но първо, той го прави съзнателно и насилствено на тихоокеански остров, второ, налага на бившите животни чужд за тях начин на живот, трето, дори външно той е типичният англо-германски завоевател, който си е направо луд от гледна точка на другите народи, и накрая, неговата система и той самият стават жертва на бунта. Виж му идеите, уж носи цивилизация и напредък...
- Мен пък не може да ме заблуди островът и цялата екзотика - каза Евгени. - И съвременниците му не са се подвели и са намразили книгата му от сърце, защото са разбрали, че става дума на първо място за тяхната собствена цивилизованост.
- Е, добре, мога да приема, че цивилизацията скапва еднакво и колонизирани, и колонизатори, но не мисля, че идеята му е някаква индивидуалистична - казах аз и подложих ръката си на Лиза, за да се изтегне на нея.
- Не бе, какъв индивидуализъм, извинявай, ако съм те подвел - поправи се Евгени. - Исках да кажа, че обществото... не бе, не обществото, колко ниско съм паднал - светът, самото битие прави от нас някакви карикатури, а всъщност бихме могли да сме много по-щастливи. Ето, виж какво пише тука... чакай, къде беше...
Опънах се на дивана и затворих очи.
- Ето бе, слушай: "Раньше они были животными, их инстинкты были приспособлены к окружающим условиям, и они были счастливы, насколько могут быть счастливы живые существа. Теперь же они были скованы узами человеческих условностей, жили в страхе, который никогда не умирал, ограниченные Законом, которого не могли понять; эта пародия на человеческую жизнь начиналась с мучений и была долгой внутренней борьбой, бесконечно долгим страхом перед Моро. И для чего? Эта бессмысленность возмущала меня."
- И какво от това? Това си е именно против обществото и дори конкретно против цивилизацията - измърморих аз сънено.
- Дотука - да, ама виж после: "Я потерял веру в разумность мироздания, когда увидел бессмысленные страдания, царившие на этом острове. Слепая, безжалостная машина, казалось, выкраивала, придавала форму живым существам, и я, Моро, Монтгомери, зверо-люди - все мы вертелись и дробились между ее безжалостных, непрерывно движущихся колес." Ето това сме ние!
Аз обаче бях прекалено уморен, за да продължа по неговата тема, и вметнах:
- Между другото, преди години, към края на миналото хилядолетие... как звучи само, а? - реагирах на пародийно-уважителния поглед на Евгени, който като мен още не може да свикне с факта на двехилядната година, и продължих: - ...слушах по Би Би Си предаване по повод на някаква реч на президента на Зимбабве срещу хомосексуализма. Даваха откъс от тая реч, казва, ние няма да позволим такова нещо, а в публиката се чуват мръснишки смехове. Тогава май имаше антисексуална кампания в Третия свят, Малайзия се бори срещу педофилията, па срещу хомосексуализма, нещо им беше станало на всички, че бяха решили след дъжд качулка да ограничават раждаемостта, като отвратят населението от оная работа.
- То тая работа не е като оная работа - мъдро и не на място подчерта Евгени, но продължи да слуша.
- Даваха, значи, по Би Би Си за президента на Зимбабве, после откъс от интервю в някакъв тамошен педерастки бар или кенеф, където един от ония се оплака какъв ад било за тях в тая страна, а накрая беше гвоздеят на програмата: една негърка обясняваше за европейците, както се обяснява на дете, че няма защо да налагат собствените си нрави под маската на права на човека. При нас, казва, полигамията е нещо съвсем нормално, както при вас педерастията, но вие май не бихте обявили полигамията за право на човека, нали?
Евгени се разкикоти и се затъркаля по пода, та чак подплаши Фреди, крещейки:
- Полигамията е изконно право на човека! Искам Съветът на Европа да приеме конвенция за моето неотменно право да се женя за когото си искам, когато си искам и колкото си искам, без ограничение за броя жени в даден момент "t"!
- А по колко мъже даваш право да имат жените ти? - подкачих го аз.
- Ами че по колкото издържат, да не съм им ги аз произвел путките, че да им определям лимита! - отвърна ми той и сега вече и аз се разсмях като буйно луд.
Смяхме се няколко минути, до сълзи. Като се поуспокоихме - с мускулна треска в коремите - Евгени каза по-сериозно:
- И моногамията, и полигамията са пролели достатъчно кръв, откакто са станали закон. Ако свободата на избора имаше гарантирана защита срещу натиск от страна на ближните, щеше да се обезсили всякакъв групов и семеен фанатизъм, не само по въпроса за брака.
- Де да имаше такава гаранция по времето на социализма... - въздъхнах аз. - И сега ми трябва такава гаранция, кога най-после ще се доцивилизова тая Европа и тая България, че да се махне вече тоя неототалитаризъм...
Вече изнемогвах за сън. Двете котки се разположиха върху мен - Лиза на гърдите ми, а Фреди върху краката.
- Яли ли са? - попитах.
- За последен път ядоха преди три часа, когато си легнах - отвърна Евгени. - Направо се спукаха да я плюскат тая цаца, не остана. Можеш да им дадеш чак довечера, ако има какво.
- Е, нали има още от оная пилешка кайма...
- Това са си живи говна, аз такова и на куче не бих дал, ама ти си знаеш.
- Ще ядат това, пък утре ще им купя нещо хубаво.
- Ти имаш ли пари бе, брат ми?
- Ще се намерят някакви... - пак неудобни въпроси.
- Рекох си, че като те е хванал пак синдромът, скоро няма да имаш и ти какво да ядеш, а не само котките ти.
- Ти себе си гледай, ние ще си се оправим някак.
- Ще се ядете едни други, нали?
- Още не съм решил точно как...
Лиза ми се гали по лицето, Евгени наблюдава и изпада в умиление:
- Гледай го какво мило същество. Когато го притиснеш до себе си, разбираш, че е живо, че диша. Човек може ли да притиснеш до себе си? Човекът е свиня. Щото притиснеш ли го, казва "няма да се съвокуплявам с тебе", или "ще се съвокуплявам", и след като се съвокупи, казва "достатъчно", и това му казват животинско. А котката живее с години за тебе и се притиска до тебе... Ти май не ме разбираш, мислиш ме за зоофил.
- За досадник те мисля.
- Дойдохме си на думата, тъкмо да ти кажа нещо, преди да заспиш.
- Преди или вместо?
- Айде бе, съвсем кратко. Само едно резюменце. Във влака си спал повече от мене.
- Е?
Евгени щателно крие радостта от победата и делово се хваща да обяснява:
- Виждал ли си някъде някой да ти обещава точно това, което искаш?
- М-м...
- Всеки ти обещава нещо, един рая, друг социалното благоденствие, трети нещо друго, ама още никой не ти е обещал точно това, което лично теб те интересува! И няма да ти обещае, защото лично ти не го интересуваш!
- Хм...
- Аз пък измислих как да се обещае на човек точно това, което лично него го интересува!
- М?
- Когато пожелаеш нещо и то се сбъдне, всичко е наред, нали? Нищо не остава от твоето желание, то се реализира и преминава в активна форма.
- Ъхъ.
- А ако не се сбъдне, къде отива? Остава някакво напрежение, то не изчезва просто така в нищото.
- ...
- Но всички твои потенции и желания, на които не се даде излаз навън, ще търсят начин да се реализират - било сами, било като компенсация от страна на евентуалния господ за всяко конкретно страдание по съответния му начин, примерно - ти си надарен с дух, който да ти сътвори това, което главният дух-творец те е накарал да искаш - едни неща тук и сега, други другаде и после, но винаги всичко се реализира. Разбра ли?
- Разбрах. Разкарай господ, не сме в детската градина.
- Споменах господ само за скандализиране, но мога да ти сервирам идеята и с индийски сос: преди да те има, съществува потенцията за тебе, а когато се появиш, тя се реализира. След като изчезнеш обаче, остава облак от потенции, които можеш още преди това да съгласуваш в едно кристално яйце без шупли и пукнатини, от което да се възродиш в такъв вид и свят, че да съществуваш в хармония, каквото и да значи това за конкретния човек. Ако някой толкова иска рая, може и да го получи, друг ще иде в нирвана, а трети ще стане цар на Мадагаскар или дявол знае какво още.
- То цялата ти идея за потенциите е индийска.
- Абе все едно как ще го изразя, важното е да се разбере същността: дори да не осъзнаваш какво ти трябва лично на тебе, в тебе е възможността да си го доставиш, и то с гаранция от самата основа на света. Задачата е просто да го изведеш в явен вид, тоест да го реализираш.
- И как си го представяш това?
- Ами един начин е например при критични ситуации, когато действителността е толкова противна и враждебна, че да разбереш поради контраста каква всъщност трябва да е твоята действителност.
- Ясно каква - без досадници.
- Нали знаеш вица: "Скъпи, колкото пъти те погледна, се сещам за Ален Делон." "Но аз изобщо не приличам на него!" "Именно затова."
- Много смешно - казах, обърнах се с глава към прозореца, за да не ми свети в очите, и се загледах в петното от някаква бивша живинка на тавана. Котките ме зареждаха с буйно мъркане от двете ми страни.
- А ако е вярно, че нереализираното трябва да се реализира, то може би при достатъчно ниво на страдание желаното ще стане реално, било приживе, било след това.
- След това... Я чакай, сещам се за нещо във връзка с контраста... - прекъснах го аз. Евгени млъкна и аз продължих, разсънен поне за известно време:
- Това беше доста отдавна, бях още ученик. Връщах се у дома си след училище и направо се давех в депресия. Беше средата на февруари и снегът, който бе паднал през предния месец, се топеше за пръв път. Както си вървях по улиците с тежката чанта, пиян от мъка, в главата ми започна да се образува образ на полутъмна стая със стайни растения, с кафяви и бежови мебели от истинско дърво и с много красива мека жълта светлина, която проникваше вътре от изток през цветните прозорци, които като че ли бяха съставени от отделни стъклени ромбчета, подредени в мрежеста рамка... Толкова ми беше тежко, че по контраст ми се явяваше образът на желания свят, в който бих се чувствал щастлив - точно както ти си го измислил. Вече бях пред вратата на апартамента ни, когато в образа на стаята се появи жена с дълга руса коса, пет-шест години по-голяма от мен, в по-скоро тъмни дрехи, май че бе обута с черен панталон. Може би щях да видя още, но трябваше да звъня на вратата, да ми отворят и да потъна в грубото ежедневие, да се разправям още от прага за някакви си простотии вместо поздрав, винаги все нещо не беше наред... не ща да злословя. Като тръгвах от училището и наблюдавах небето и въздуха, имах чувството, че ще напиша някакво много хубаво стихотворение, но у дома, докато се преоблека и отговоря на всички идиотски въпроси и заяждания, остана само ядът и обидата за унищожената красота в мен - сякаш нямах право дори на мечти за нея, нямах право да я видя дори като полусънно видение на недоспал гимназист, камо ли сам да я създавам. Страшно беше сравнението между това, което мозъкът ми преподнасяше като образ на желаното, и всичко останало, което изтри този образ и, ако можеше, би изтрило дори спомена за него. Почакай, знам какво ще кажеш, само да свърша. Тогава застанах на балкона, от който пак не скочих, гледах същото това небе и същия този въздух, които вече ми изглеждаха изпълнени със садизъм, и измислих едно много лошо стихотворение, което успях да запиша чак след полунощ, когато всички си легнаха и ме оставиха на мира, без да искат. Чакай да го намеря, къде беше... - станах, порових из хартиите по етажерката, измъкнах един лист и го подадох на Евгени: - На, чети. Само имай предвид, че тогава като казвахме "червен" и "син", още говорехме за цветове, а не за леви-десни партии - имаше само една партия.

На кръстопътя
един убит стих ме гледа с укор
изтича римата
от озъбената му уста
лапи е разперил
не за полет не за прегръдка не за разпятие
вятърът носи първото събуждане
на лудостта и спомена за миналата пролет
както и гласа на Лепа Брена
от червения москвич
колкото по-мъртъв толкова по-червен
като ранен като залез като стих
На кръстопътя
един убит ден ме гледа в упор
син е предсмъртният му сняг
сплъстена козина парченца кал
разнасят колелата по мокрия асфалт
не за срам не за жал не за бог да прости
въздухът замислено се люшка
благоразумен пречистен безсъвестен
Две следи се гонят лява и дясна
на един и същ крак ту ляв ту десен
коя ще е първа нито една
после лявата тръгва надясно дясната наляво
на кръстопътя.

- Имам чувството, че са ти попречили точно навреме, за да не успееш да реализираш желания от тебе свят - каза Евгени. - Коя е Лепа Брена?
- Тя пееше югославски нео-фолклор, който тогава наричахме "сръбска музика". Самата тя май беше от Босна. Загина в някаква катастрофа. Но това не е важно, аз в ония години слушах хеви-метъл, а тогавашната Югославия сега прави компания на Свещената Римска Империя и на самата Римска империя...
- А също така на Източната Римска империя и на Съветския съюз - кимна Евгени с леко преувеличено съгласие, за да спре най-после потока на спомените ми и да се върне към темата. Сети се обаче за нещо друго:
- О, ама ти не знаеш аз какво стихотворение съм писал по подобен повод! Пак такъв контраст между действителност и идеал. Един приятел се беше вкиснал яко, направо беше рухнал тоя човек и ми беше дошъл на гости, Здравко, знаеш го. Слушах го аз и си записвах по някоя реплика, а накрая придадох моя интерпретация на цялата история. Казва се "Ваде ретро, Сатанас".
- Атанас? - подиграх се аз.
- Не бе, нали знаеш по-добре от мен, че така се казва, когато дойде дяволът да те изкушава: "Махни се, Сатана!"
- Сгинь, изыди! - казах същото на руски, пояснявайки с жест.
- А така. Слушай сега да ти го кажа... не, чакай, не го помня. Ей сега, само да се сетя - той задраска по форзаца на книжката на Уелс, с което породи у мен вътрешна гримаса на дълбоко отвращение. Добре, че не е моя, че щях да му дам да разбере.
- Готово. Ама първо: знаеш ли какво е панспермия?
- Такива въпроси ги задавай на хазяйката си - отвърнах му и двамата се изхилихме мръсно. Хазяйката му е завършила техникума за дебили по слаботокова техника. Тя не знае какво е дебил, нито че цял живот е говорила в проза. - Разбира се, че знам. Значи: семето е навсякъде. Носят си се из вселената семената на живота, а когато поради глупост кацнат на някоя планета, започват да се пръкват котки, поети и от време на време по някой доктор Моро. Само че не вярвам в тая теория.
- Ако щеш вярвай, няма никакво значение за момента - махна Евгени с ръка. - Айде, слушай:

Vade retro, Satanas!
("Връщай се обратно, Сатана!")

Смърт
Смърт за всеки дърт
Смърт за всяка смрад
Която няма два метра крак
Или хубави цици
Или нещо което да си струва ерекцията
Смърт за фригидните
Смърт за издевателствените
За мъчителствените трътки
Те никога не са били жени
И никога не е имало мъже
Преди нас
Ние сме извънземни
Пренесени от панспермията
И паноргазмията
Ние сме страст и смърт
Смърт за всяка дърт
И всяка смрад да върви назад
В ада на сексуалния студ
Половото въздържание
Е злобно адско изтезание
Девствеността е сатанизъм
Разяжда всеки организъм
Обрича ни на онанизъм
Търся си красива марсианка
Със зелени очи и лилава кожа
С опашка на пискюлче
С поне пет метра крак
И перманентен петмерен паноргазъм
Аман от вас трътки
Ходом Марш Обратно В Ада
Смърт за всеки дявол дърт
Който се прави на жена
През шевовете шити с гнили конци
Плуе слузна смрад
Пфу
Ебете си мамката
Къде ми е марсианката

Евгени четеше с бурни жестове и патетичен тон, от който Фреди за малко да се скрие в нейното си скривалище в гардероба, макар че отдавна го е приела за свой човек и не бяга като от повечето хора. На финала интонацията му се превърна в рев и стон, направо да му изръкопляскаш. Вместо ръкопляскания се разсмях.
- Ама и ти си един поет като самолет - рекох му. - Малко много грубо си го дал, по-полека...
- Какво полека? Човекът си беше пред инфаркт! А ти да не би никога да не си се чувствал така? - Въодушевление, разбира се. Само да ми дойде ред да си отворя устата, ще видиш ти. - Ти май завиждаш, а?
- Не, защо, като публицистика си е жестоко, нищо, че се прави на поезия - рекох аз. - Идеите са си страхотни, само още малко талантец да му беше отпуснал на това нещо да не се мъчи.
Евгени обаче не се хвана:
- Не ми действаш, аз не съм мегаломан като тебе. Това наистина си е публицистика. Какво ще кажеш за съдържанието?
- Напълно съм съгласен, въпреки че, както казват руснаците, "круто завернул". Всъщност това ми хареса, не гледай, че се заяждам. Знаеш ли кво? И най-скапаната мухла има шанса да откаже на мъже осемнадесет хиляди пъти в живота си, докато и на най-великия пич му се пада да откаже на жена около осемнадесет пъти. Те получават перверзно полово удоволствие от това, но тая работа трябва да се преследва по закон и да се лекува като изнасилването, скитничеството и религиозното поведение.
- А най ме дразнят тия женски, дето не знаят нищо за живота, понеже всичко и всички са им се поднасяли на тепсия. На тях им е най-лесно да ръсят обиди.
- Е, хайде, не вземай толкова присърце детската жестокост. Млади, неопитни момичета, не са наясно какво правят, не могат да те оценят... - (Бъркам му в червата. Но женските са бръкнали там преди мен, и то доста по-надълбоко, така че не изпитвам угризения.)
- Съветваш ме да се обърна към старите, опитни момичета? - реагира той моментално.
Аз се засмях и скромно не отвърнах нищо.
- Тези ли, които ми обръщат внимание просто защото са с няколко години по-стари от малките? - продължи той.- Те могат да ме оценят точно толкова, колкото и неопитните: всички те изобщо не ме виждат. И не ми разправяй, че с годините ще започнат да ме ценят, а когато годините дойдат, да ми казваш, че сега не ме ценят, защото съм вече по-стар, или че, недай боже, се респектират от мен. Чушки! Ценността ми си е една и съща от дванадесетата ми година насам и такава ще остане, а те ще си останат слепи, както са били на дванадесет години. Какво разбират те от мен или от теб? Какво знаят за жестокостта и страданието?
- Първо не знаят и мъчат, а после го разбират на собствения си гръб. Отвисоко се пада по-болезнено.
- Какво разбират, бе?! Какво разбират?! - вресна Евгени. - Така нареченото страдание им е заложено природно, остава да изберат с кого да си го доставят. Лесно се отхвърля от позиция на силата - природата е с тях, та чак не схващат, че мъжкото бягство от самотата не е просто покана за леглото, както тяхната покана за доставка на естествено и желано страдание! А сами по себе си те са слаби и затова понякога долни същества. Видят ли, че се смяташ за слаб, бързат да потвърдят, че си прав. Ако търсят силен мъж, то е само за да го покорят, да го направят слаб. И знаеш ли защо държат да се уверят в чувствата ти, ако им поискаш нещо?
- Защо?
- За да те боли повече, когато след разкриването пред тях те ритнат в гъза. А иначе е все едно какво си им поискал и какво биха ти дали.
Размахах строго пръст:
- Господин Джунин, това звучи като обвинение в подлост!
- Подлостта е нищо в сравнение с истинското значение на всичко това, не ме карай да ръся претенциозни приказки, разбери ме без думи. - Евгени сниши тон, явно привършвайки рецитацията си - непретенциозна според него. Аз веднага го клъвнах:
- Тебе те ритат в гъза, защото се влюбваш във влюбени жени. - (Знам поне за пет такива случая с него, един от друг по-трагични.)
- Ами какво да правя, като разгонените са по-привлекателни? - оправда се той. - Що не стават противни за другите мъже, ако ще има моногамия? Ама не, природата й казва да зачене от най-достойния сперматозоид на племето - нали те се борят там вътре кой да стигне до яйцеклетката, знаеш. И почва тя да привлича наред, и сама понякога усеща какво трябва да направи, ама като се подчиниш на дълга си и се влюбиш и ти, те рита в гъза заради морала, а привидно заради първия, в когото се е влюбила. Майната му, значи! А той, първият, после трябва да изпълнява в леглото нормата на цялото племе, ама не всеки може като мене... - (Какво има да му обяснявам на Евгени, който трябва, знае.) - Ама остави, аз не говоря за тоя случай, за влюбените жени. Те жените са си такива по принцип, затова и са го измислили тоя морал, от чист садизъм. Изискват, казвам, да се уверят, пък после...
- Аз пък винаги съм си мислел, че такива изисквания имат само жените, които се мислят за грозни - подех аз. - Въпреки постоянните предложения от другия пол те си носят манията, че шансът им да не останат сами е едно на милион. Ритат те в гъза, ако собственият им страх от ритане в гъза се превърне в агресия. Когато не са подли, те пак изискват преданост, и то не за друго, а за да са сигурни, че няма да бъдат ритнати в гъза - нали вярват, че щом веднъж допуснат мъж до себе си и го загубят, друг няма да има, щастието е единствено.
- Ами че това си е истина според традиционното възпитание: изгубиш ли девствеността си, край - ти си спукано гърне и вече никой няма да те вземе, трябва да задържиш единствения - вметна Евгени.
- Не може да са толкова глупави, че да се поддават на това! - възразих аз. - Колко от тях са девствени, когато изискват преданост?
- Такива са само първия път, когато я изискват, и то не винаги - захили се Евгени.
- Но може би си прав на по-общо ниво: глупави са да вярват на митовете за красотата и нейното значение, в които сами се възпитават и се опитват да възпитават и мъжете, и да продължават да разчитат повече на тези митове, отколкото на реалността от гледна точка на мъжа - нали той би трябвало да е тяхната публика и клиентела, освен ако не са лесбийки?
- Не виждам с какво сме по-добри ние тогава - ако не бяха нашите си митове, нямаше да се набутваме право в лайната - възрази Евгени. - И само не натяквай пак, че тези митове идват преди всичко от възпитанието, което в наше време е поверено на жените - не можеш да обвиняваш жените около теб за нещо, което са извършили с теб жени от съвсем друго поколение.
- Е, е, къде отиде, аз дори не съм си помислил да ти натяквам таквизи нища! - засмях се аз. - Вината на майките и вината на жените са различни работи, както са различни вината на мъжете и вината на бащите. Аз обвинявам майките в преподаване на цензурирана картина на женското...
- Пак твойте тоталитарни пристрастия... - намръщи се Евгени. - Дойдохме си на думата.
- Май си прав, нали цензурата и на образа на врага, и на образа на собствените ти властници е именно с цел да не разбереш, че и той, и те са от един дол дренки!
- Ето, казах ли.
- Добре, извинявай. Обвинявам, значи, майките, че преподават цензурирана картина на женското - както на момчетата, така и на момичетата. Момичетата рано или късно се ориентират кое как е, защото сами стават жени, ако и да спазват цензурата на официални места, като например пред мъжете или пред децата си. Мъжете обаче губят онези средно петнадесет години, с които жените ги надживяват, именно за да платят познанието на истината със собствената си кръв. А вината на жените си е нещо съвсем друго, и всъщност ти си тоя, който ги обвинява, а сега ги защитаваш от моите дори непомислени нападки, за да не взема да прокарам тезата си от едно време. Не бой се, няма да я прокарам.
- Защо, ти не ги ли обвиняваш?
- В момента не обвинявам, а говоря за въпросната грозота и свързаните с нея женски мании. Не си ли забелязал колко малко жени всъщност знаят точно какво привлича мъжете? Малко ли пъти пред тебе жени са наричали красива някоя отврат? Идеалът им за красота се диктува от парижката мода, а не от мъжките сърца. Е, имат там някакви общи представи, ама ако тия представи бяха единствено верните, деветдесет процента от жените щяха девствително да си останат завинаги девствени. Наистина мъжете би трябвало да са или абсолютни путки, или подлеци, щом обсаждат не само топмодели, а и всички така наречени от самите себе си "грозни" жени.
- Защо, няма ли грозни жени?
- Сигурно има, но колко от тях са девствени? И после, истински грозните са рядък случай и те си го знаят, те се държат по-различно - бих казал, по-адекватно и по-мъдро от останалите жени - и затова проблемите, които създават на мъжете, са по-специфични и не ща сега да ги обсъждаме.
- Ти да нямаш предвид Човека, който се смее?
Това е кодовото име на една наша обща позната.
- Ами и нея, защо не? За мен тя е една мъдра жена за годините си.
- А баба ти Яга?
Друго кодово име, на друга наша обща позната.
- Е, на теб ли да ти казвам, че нейният случай е специфичен! Тя, горката, е отвъд всякаква мъдрост.
Усмихнахме се снизходително и съжалително, макар че не е хубаво човек да се смее на такива работи.
- Мисълта ми е, че ако не беше кариеристичната мания за собствената грозота, жените нямаше да се държат така свински, защото щяха да са спокойни за себе си и положението си спрямо другите жени, щяха да действат спрямо факта на изобилието от мъже, а не спрямо мита за количеството красота като критерий за количеството щастие, което една жена заслужава.
- Всичко това са глупости - въздъхна Евгени. - Ние с тебе си мъдруваме, а нещата са съвсем прости - живеем в дивашка държава с идиотски нрави, останали и от дивото християнство, и от дивия ислям, и от вековната идеология, насаждана от чужденците - не се размножавайте, не работете за себе си, не се развивайте, бъдете нещастни и се правете нещастни едни други, за да освободите място за нас. И ето, до днес българи и българки са искрени както в отричането на своето, така и в праведното спазване на тия заповеди на силния. Ти ми казваш, че истинският див тоталитаризъм се установява там, където има стари традиции в надмощието на многото над единия, и че той е само техен съвременен инсти... ин-сти-ту-ци-онален израз. Това е вярно. Но нима рускините се държат като българките?
Аз поклатих глава пред убедителния му поглед.
- Знаеш ли, че допреди стотина години в някои райони у нас мъжете са играли едно хоро с жените само "през кърпа", държейки не ръката или пояса на жената, а края на парче плат?
- Знам бе, знам, отделно хоро за мъжете, отделно за жените. А в някои югоизточни села до днес не са правени и опити да се отглеждат картофи, макар че Колумб откри Америка преди доста време.
- Така че няма какво да се умува, ами дай да се махаме оттука, докато сме млади. А ако се сетят и българките да се махнат и да се акултурират там при нас, ще имаме шанс дори да си хванем нещо готино.
Мълчах. Пари за път, разбира се, ще се намерят, но това ли наистина трябва да се случи? Освен това бях изморен не само от недоспиването, а и от самото бъбрене - всички тия речи се изказват с космическа скорост, защото времето е кратко и животът изтича, а докато другият говори с тая скорост, трябва да успееш да възприемеш, да обмислиш, да откриеш за какво ще се заядеш и да композираш репликата си, а след това със същата скорост да я изкажеш така, че той да я разбере, с риск да разбере и слабостите й и да я обори. От такива разговори после хваща такъв махмурлук, че главата те боли три дена. Хрумнаха ми разни мисли, но не, друг път ще му ги кажа... Сетих се за някаква реплика: "Недей, защото тъй не се постъпва у Израиля." Значи можеш да станеш не-израилец и да постъпваш "тъй" - всеки има място под небето. Когато обаче някой импотентен дрисльо решава, че избирайки за себе си, избира за всички, то всеки морал става "общочовешки" и не допуска да има неизраилци - вече няма къде да избягаш, няма място за алтернативни норми за поведение, яж, каквото ти дават, или мри...
- А иначе има и други начини за това, което ти казах - рече Евгени.
- За кое, бе? - изстенах пряко сили.
- За "кристалното яйце".
- А?
- Вълшебната пръчица. Получаването на света, който лично на теб ти трябва.
- Е?
- Говорех ти одеве за критични ситуации и така нататък. При пределно висока концентрация на страданието ти ставаш едно вътрешно съгласувано цяло и така се извършва автоматично това, което иначе може да стане с прилагането на определена техника.
- Извинявай, ама това май е поредната чисто твоя лудост, която аз не желая да споделям.
- Ако щеш, но да знаеш, че всичко това си има необходимите и достатъчни основания.
- О, марксизмът беше пълен с научни основания, пък сам не можа да предвиди падането си. Не ми излизай с такива номера.
- Аз не ти говоря за нещо невъзможно.
- Да бе, знам, че всичко е възможно. Остава и да се случи.
- Няма да се случи, ако опитва некадърник - горещо заяви Евгени.
- Ами ако просто си пукнеш и изчезнеш в нищото от толкова страдание? Както казваше една позната - униваш, униваш и накрая падаш от стола. Може пък точно това да ти трябва. Или ако досадиш някому до критична ситуация - страда той, страда и накрая ти изчезваш, дай боже...
- Ще се случи това, което ще ми донесе най-голямо щастие. Вярно, че сега не знам какво ще да е то, но може да бъде всичко, дори смъртта, ако е най-малкото зло, което ме чака.
- И защо чакаш, а не прилагаш, каквото там си открил, преди да се е усетил военнопромишленият комплекс? - Очите ми са все така затворени, но вече виждам под клепачите си дълги пешеходно-коларски пътища с два коловоза през гъсти иглолистни гори доста над 1500 метра височина, може би в Родопите или пък във високата част на Апенините - умората кара мозъка ми да произвежда нови коктейли от действително видени гледки.
- Още не съм наясно с някои неща, но методологията е извън съмнение...
- Монистичната методология... - знам му номерата.
- Именно тя - въодушевява се той. - Когато всичко се събира в една-единствена точка, от нея може да изникне новият свят.
- И как стигаш до тая точка?
- Ами наблюдавай моментите на най-силен контраст между действителното и желаното: двойнствеността изчезва и нещата стават съвсем еднозначни, кристално ясни и прости. Ако трябва да има метод, започваме от разчистването на всичко, което е преди действието - мисли, чувства, конкретни желания и така нататък. Разбираш ли, точката, в която ти се допираш до действителното, е на самата граница на съзнанието ти, там, където то свършва и започва самото битие. Това разчистване те оставя насаме с тая точка и със самото битие. Преставаш да живееш чрез истина и неистина, чрез действително и недействително, чрез забранено и задължително, чрез желано и нежелано... - отворих едно око и видях, че Евгени показва с двете си ръце как при премахването на всяко ново ниво между дланите му остава все по-малко пространство - ...разкарваш всички противоположности и хоп... - двете му длани се плеснаха една в друга - ...оставаш с нещо, което е извън всичките ти представи и за което всъщност не мога да говоря, но което означавам с думите "самото битие".
- "Аз не зная неговото име. Наричам го Дао." - цитирах му. - Ега ти баналните глупости, дето ми ги дрънкаш.
- Банални или не, в момента на абсолютното единство ти се сливаш с истинската истина, крайната реалност!
- Дзенн... дадохме ви точно време.
- Моля? - Евгени е страшно учуден.
- И за това си има виц. Казват по радио Ереван: "Ще ви дадем точно време." Чува се сигнал "дзънн" и после казват: "Дадохме ви точно време." Иди, че познай колко е часът. Така и ти с твойте дзен-будистки вариации.
- На теб май наистина ти се спи, само се заяждаш и ме обвиняваш в плагиатство. Да знаеш, брат ми, пет пари не давам за авторските права. Дзен, не дзен, ама иди докажи, че не е вярно.
- Един глупак може да зададе въпроси, на които и сто мъдреци не могат да отговорят, особено когато заспиват... извинявай, вече ме няма.
След три секунди вече наистина бях дълбоко заспал, боровите гори отстъпиха място на още по-високата планина с нейните ледени и безжизнени "скали и орляци", както е казал поетът, макар и без орляци засега. Сънувах нещо много странно, да не кажа уникално - тясна скална площадка между два остри върха, а на нея стояха в тъмното двама души с бръснати глави и дълги дрехи до петите, учител и ученик, като някак си аз бях и учителят, и ученикът, и хем говорех чрез учителя, хем слушах чрез ученика. Като учител говорех нещо като това, което Евгени ми дрънкаше преди малко, дланите ми се доближаваха една до друга, докато накрая се събраха рязко с плясък и аз казах:
- Ето, това беше звукът на пляскането на две ръце. Какъв е обаче звукът от удара на една ръка?
И като учител, и като ученик знаех в съня си, че това е една от най-важните дзен-будистки гатанки, сам си я задавах и очаквах отговор от самия себе си. Аз-учителят казвах на себе си-ученика:
- Това е древният коан, древната гатанка, която поражда изпълнената празнота и безвремието, в което да се чудиш за отговора й. Сега обаче вместо звука от едната длан ще звънне телефонът, и всичко ще тръгне по всекидневния път, а не по пътя на истината, защото пътят на истината е забранен, "и в зли страни мечтите ти навек ще бъдат пленни", както е казал третият поет.
Аз-ученикът отговарях с думите на втория поет:
- Но страх ни е да пием, нас, страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни...
И ето, звънна телефонът, почти в същия миг след кратката размяна на реплики в съня ми, а може би още преди нея, пък размяната на реплики да се е осъществила мигновено след възприемането на истинския звън, но преди съзнателното чуване, така че аз-учителят уж да го предскаже - както и да е, събудих се, разбутах котките, домъкнах се на четири крака до трикраката масичка и вдигнах слушалката с хрипкаво агонизиращо "ало" и бурно прокашляне, за да си възвърна нормалния глас. Беше Силвия, вместо отрезвяващия шамар на едната ръка на учителя.
Силвия прилича на Дамата с хермелина от Леонардо да Винчи, само дето има по-дълга челюст и гледа по-втренчено, а сигурно е и доста по-висока от нея, трудно е да се прецени по картината. Пръстите й обаче определено са по-народни от тези на Дамата, но на мен ми харесват. Всъщност на мен всичко в Силвия ми харесва, дори съм се хващал да казвам, че тя е моят идеал за женска външност, въпреки че хората, подведени от днешната мода, понякога не одобряват твърде наклонените й рамене и леко изкривените навътре в коляното крака, които аз смятам за изключително женствени (прасците й са перфектни). Но и сляп да бях преди тези няколко години, пак щях да се влюбя в нея - не познавам нещо, което да мирише така влудяващо като косата й, а дъхът на цветя, който излиза от ноздрите й, е съкровище, за което никоя пушачка не би могла да мечтае. Гласът й си е съвсем ангелски, от най-високите сопрани, без лигави обертонове - чист като сълза, но остър като кристал...
Евгени ме гледаше от дивана, явно телефонът бе събудил и него.
- Ти ли си? Станало ли е нещо? - попита Силвия.
- Напуснах и сега съм свободен - казах с нежелание.
- Ама и ти си един... - въздъхна тя. - Е, добре, станалото - станало. Днес има купон у Наскови, искаш ли да отидем?
- Купон? Да, разбира се, в колко часа?
- В късния следобед, някъде след четири.
- Ами ела преди това при мен и да отидем заедно, пък дотогава ще поспя, че тъкмо се прибирам от провинцията.
- Става, но като дойда, да си готов, нали? Не ща да закъсняваме пак.
- Непременно, скъпа - уверих я с мисълта, че това може да значи и "непременно ще закъснеем", особено ако Евгени не се изнесе навреме. - Значи тогава ще се видим.
- Значи чао. Лягай да спиш и да си свеж.
- Чао, целувки...
В слушалката се чуха ответни целувки и щракване.
Затворих телефона, въздъхнах и погледнах Евгени, който нервно се взираше в мен. В корема ми забушува бурно революционно движение.
- Както каза ти одеве - рекох му - жените първо те скапват преждевременно, а после търсят къде отидоха мъжете.
Станах от пода и спешно се запътих към тоалетната.
- Кого скапват? - възпротиви се Евгени, въпреки позицията на пострадал, която беше заел, преди да заспим. - Мен и в ада да ме заврат, и оттам ще се измъкна!
Нещо в тона му ме накара да се заям с него, да не говорим, че зовът на клозета ставаше все по-нетърпимо настоятелен:
- Да бе, как не. Всеки месец ми снасяш по една идея как се става господ, ама си оставаш скапаняк. Също като в оная книга, дето все хвалиш как са я превели: кел файда, че можеш да се телепортираш, щом навсякъде си все същият глупак.
Той скочи и тръгна след мен. Затворих се в тоалетната и се заех с износ на революция, но той застана пред вратата и започна да репликира оттам:
- Мислиш, че е по-добре нищо да не правя и само да джавкам по хората като тебе, така ли?
- Дрррррр - отвърна му тоалетната чиния.
- Сезам, насери се - каза той, за да си запази последната дума. Аз пък се питах дали не засегнах Силвия с прибързаното "значи тогава ще се видим", дали не й се е сторило, че я отрязвам, защото спането ми е по-важно от нея, и дали пак ми се сърди, както винаги, заради това или заради нещо друго, което в момента не мога да предположа... След десетина минути екстрадирах всички революционери, върнах се при Евгени и котките и смених темата, за да успокоя духовете:
- Слушай, ако ти кажа какъв сън сънувах, преди да звънне телефонът, ще паднеш!
- А аз ако ти кажа какъв сън сънувах, ти ще паднеш четири пъти! - отговори заядливо Евгени, все още по-нервен от нужното.
Разказах му за учителя и ученика, а той заяви:
- Аз сънувах абсолютно същото.
- Как същото? - усмихнах се аз.
- Ей така, съвсем същото.
- Ти подиграваш ли ми се или какво? - казах, запазвайки спокойствие.
- Сънувах съвсем същия сън като тоя, който ти ми разказа - повтори Евгени. - Че съм и учител, и ученик в планината, и че ставаше дума за плясъка на едната длан и за телефона.
- Сериозно те питам.
- Сериозно ти отговарям, а ти ме обвиняваш в лъжа! - ядоса се той.
- Извинявай, но не мога ей така, отведнъж, да приема нещо толкова фантастично, особено като знам колко е склонен човек понякога да взема интересното за действително... Това наистина шокира, разбираш ли...
Евгени почервеня и ме прекъсна:
- Аз не съм лъжец, Мартине.
Замълчах. Той каза тихо:
- Знаеш ли защо Силвия се обади сега, когато теб трябваше да те няма?
- За да те покани на купона, предполагам - отвърнах. - Нали знае, че си тук, и може да разчита, че ще й направиш компания.
- А знаеш ли защо разчита?
- Ако съдя по тона ти, само си мисля, че знам - казах бавно.
- Точно така. Ние със Силвия поддържаме интимни отношения от две години - каза Евгени, сякаш скочи в студена вода, и се сви в очакване на някакъв удар от моя страна.
Нейде в периферията на съзнанието ми проблясна искрица учудване от неестествено литературния израз, който Евгени употреби за връзката си със Силвия, но това беше само нюанс. Порази ме тайнствеността на тази връзка и чувството за вина и страх, с което той ми се разкриваше - той, моят доказан партньор в свободомислието, чието доверие смятах, че съм спечелил. Нима е мислел, че говоря в полза на свободата, полигамията и тъй нататък просто от снобизъм, но съм примитивен като всички останали и трябва да се страхува от мен? Или действителната му същност е на задръстеняк, който намазва зад гърба на другия? Или просто самата Силвия и нейната пословична ревност са го подвели да си мисли, че и аз съм като нея? Да, бях ревнив на младини, но тогава още не се познавах с него... Въздъхнах, усмихнах се, облегнах се назад, затворих очи и заговорих:
- Няма да те убеждавам колко грешиш, като си мислиш, че това има толкова страшно значение за мен или за нея, скъпи приятелю. Вместо това ще ти разкажа за две случки. Само две. Преди много време, когато още не си познавал нито мен, нито Силвия, прекарах два месеца в друг град. При един от телефонните ни разговори тя ми каза, че е ухажвана упорито от млад негър, явно запленен от нея, и шеговито ме попита какво да го прави. Разбира се, казах й да прави с него, каквото си иска. В ония години тя не умееше друго, освен да остави него да прави, каквото си иска, а той легнал един-два пъти с нея, но свършвал едва ли не преди да започне, та тя така и не разбра какво толкова има в секса с негри, а ти несъмнено си установил и всъщност всеки знае, че тя уважава само качествения секс. Ето така понякога заради един-два неуспешни опита хората обобщават и си създават неправомерно лошо мнение не само за конкретния човек, а и за цели народи. После двамата с нея бяхме на гости при този негър, пихме кафе като добри познати и той изчезна от хоризонта като някакъв куриоз. Думата "изневяра" дори не ни е хрумвала, дори на нея. Честно казано, оттогава май не съм се сещал за него. Сещал съм се обаче за друг един мъж, с когото тя се запозна по време на една от по-дългите ни раздели. Знаеш ли, ние тогава твърде често се карахме... Знаеш, нали?
Погледнах го. Евгени кимна мълчаливо, пребледнял и неспособен да говори. Отново затворих очи и продължих:
- Този човек произхождаше от висшата аристокрация в Индокитай и следваше последна година в София. Сложих край на въпросната раздяла, като отидох да я посетя, а той беше там и си отиде почти веднага, доста сконфузен. Тя ми каза колко той е влюбен в нея и това си беше самата истина. Започна се един период, когато тя прекарваше една нощ при мен, а на сутринта казваше: "Трябва довечера да отида при него, иначе той ще умре", и аз много добре знаех за какво става дума, защото някога бях изпитвал абсолютно същото към нея (може би ако тогава не го бях изпитвал, тя не би сметнала за нужно да ми се поддаде и да тръгне с мен, без да знаем нито тя, нито аз, че един ден и тя ще ме обича). И така, минаха се два-три месеца, по-свободният от нея живот ми се услади и реших, че трябва да използвам случая да я прехвърля изцяло на него, щом засега е в състояние да я понася такава, каквато е. Покрих се, отидох да живея у едни приятели, за да не ме намери тя у дома, но един ден той ме причака там, където работех, и ме помоли да се върна при нея, защото тя много страдала. Представяш ли си? От нейна страна не беше кой знае какво да ми каже къде прекарва всяка втора нощ, понеже се познавахме отдавна, но той, без да ме познава много-много извън нейните разкази, бе поел риска да бъде благороден, да й върне жеста и дори евентуално да я загуби, само и само тя да не страда. А може би е мислел, че дължи и на мен демонстрация на благородство, щом я "пускам" при него - като че ли съм я купувал за еднолична употреба и разпореждане. Аз тогава не се върнах при нея, той си замина за Индокитай, където сега вероятно е поне министър, тя остана и животът пак ни събра по повод, който в момента не е интересен.
Поех си дъх сред пълна тишина.
- И мисля си, че ако аз научавам за връзката ви едва днес, това не е нейна, а твоя работа. Не знам доколко е обидно, че не можах веднага да повярвам, че с теб сме готови за вестник "Феномен" - такива неща все пак не стават всеки ден, искат се поне десетина минути за свикване с мисълта. Но определено е обидно да се познаваме от толкова време и да се окаже, че според теб аз съм от хората, на които такива неща като връзката ти със Силвия не бива да се казват, и да си мислиш, че разкриването на такава връзка - а не някаква промяна в отношението на Силвия към мен, със или без наличието на други нейни връзки - че това разкриване ще ме нарани, огорчи или засегне, че ще те намразя и може би ще си отмъщавам. Би трябвало да си наясно с отношението ми към забраните и разрешенията, особено в половите въпроси, към така наречените вярност и изневяра, към задължителната и идеологически осветена единственост на партньорите, към цялата митология на разделените половинки, които се търсят, към фанатизма на така наречената любов, който не се среща в културите извън Европа, без хората там да са по-лоши или ненормални, даже обратното - до момента, когато бива внесен и при тях. Би трябвало да знаеш отдавна, че дори да съвпада с доброто и желаното, единственото разрешено е отвратително като забраната - и то като нея е разновидност на задължителното, на несвободата. Затова понякога човек намразва праведните си желания и действа напук на тях, в протест срещу чуждата воля, която му разрешава да задоволи тези желания, с което го задължава да задоволи само тях. Истинската свобода дарява безкрайно разнообразие. Писал един преди хиляда години, че ако всички бяхме красиви "като ангели", щяхме да сме напълно еднакви - но как така красотата ще е еднообразна? Истинската красота е безкрайно изобилие от форми, истинското добро има безброй лица, истински вкусните ястия нямат чет, истинската истина е навсякъде, и значи щастието е да имаш всичко, или поне възможност за всичко. Обратното е смърт. А да отказваш другиму възможността да има всичко е убийство. Аз не съм убиец, Евгени.
Евгени мълчеше, не се чуваше дори дишането му. Чуваше се само как котките до мен дишат едва забележимо през носа, също без да помръднат и без да гъкнат, заслушани в монолога ми.
- Просто не знам какво да ти кажа повече. Явно на приказки нещата са едни, а в действителност аз само си мисля, че водя откровени разговори. Само си мисля, че имам пред себе си личност, която ме чува, разбира ме и ми отговаря, а всъщност - вятър вее, а аз си приказвам сам.
Със затворени очи чух стъпките на Евгени и хлопването на входната врата. Поседях така още малко, изморен от конското - такива ораторски способности проявявам само с цената на огромно напрежение, иначе нямам голям дар слово. Котките най-после се размъркаха. Реших, че няма да е лошо да изляза да хапна нещо, така и така имам още няколко часа до купона.
Слънцето висеше някъде горе, парчета от него се спускаха със спираловидни движения през витража, образуван от клонестите върхове на дърветата в градинката. Луната не се виждаше никаква. Земята на свой ред беше покрита с дребни изсъхнали листа и твърди дълги треви. Две хубави тъмнокоси момичета ме отминаха, оживено спорейки за нещо си на ерлийски диалект. Напомниха ми, че преди дванадесет години в същата градинка наблюдавах на една от масите край будката за кафе компания от други две малко по-възрастни циганки и един тридесетинагодишен едър русоляв българин, които разговаряха не по-малко оживено, но на езика на глухонемите. Двете млади жени бяха големи бъбрици, дългите им пръсти с красиво заоблени връхчета и светещите им лица мълниеносно и без запъване извайваха лавини от реплики, докато мъжът се бе отпуснал на стола, като само от време на време поклащаше глава или правеше един или друг неопределен снизходително-примирителен жест, а те не му и обръщаха кой знае какво внимание. Някой посегна към четвъртия стол, но жените вдигнаха предупредително пръст към него с разпалено от разговора красноречие и стана ясно, че мястото е заето. Този спомен ме подсети как веднъж в трамвая баща и дъщеря разговаряха на езика на глухонемите, дъщерята беше направо бясна от нещо, а бащата се опитваше да я успокои или вразуми, но тя просто забиваше яростен поглед в пода, не желаейки да приема аргументите му, и след малко отново вдигаше глава, за да изстреля върху му поредната гневна тирада. Ако можех просто ей така да наведа глава и да игнорирам всичко наоколо, сигурно нямаше да произнасям никакви тиради...
Минах покрай циментовия зид с цвят на портландски камък, а зад ъгъла ме чакаше денонощната кръчма, почти празна. Седнах си на масата, зачаках келнера, за да си поръчам двойното кафе, и се замислих дали пак да си ям супата от телешко варено. Докато размислях, на вратата се появи Смъртта. Той, разбира се, си има нормално име, но за себе си го наричам Смъртта - още самият му вид би трябвало вече да ме смразява, дори ако го гледам в гръб. Аз обаче не се смразявам, а си го наричам (наум) Смъртта и си разговарям с него съвсем битово, както по време на следването. Той се насочи право към мен, сякаш има да ми каже нещо. Напълно бих повярвал, ако се окаже точно така, нито пък бих се запитал откъде знае, че съм тук точно сега.
- Здравей, Мартине - каза Смъртта с адски сериозен тон.
"Благодаря за съболезнованията" - отговорих наум, а на глас казах с още по-сериозен тон:
- Здрасти-здрасти!
Той седна на масата срещу мен и ме загледа втренчено, за да всее смъртен страх. Въпреки това не разбра дали го е всял или не. На мен също би ми било интересно да го разбера, но сега бях зает - следях какво ще стане след малко.
- Не, няма да поръчвам... - отпрати той брадатото келнерче и пак замълча. Е, какво пък, сигурно и аз бих мълчал на негово място, нали?
- Знаеш ли за какво съм дошъл? - рече той накрая.
Аз го погледнах още по-право в очите и отвърнах с риторичен въпрос:
- За какво друго?


Следва продължение...