автор: ludi4ka

Както всяка вечер детето си искаше обичайната приказка за лека нощ. По принцип по тази част бе майка му, но днес тя бе в командировка и се наложи да я замести бащата. И така той нави ръкави и започна.
- За да разкажа приказка трябва да има главен герой и този герой да си има истроия, за която да се разказва…
Тук детето го прекъснало като поискало да не увърта, а да почне с приказката.
- Добре, почвам я. Имало едно време по нашите родни земи един много смел мъж. Преди много години неговия народ, и нашите деди, са били поробени от едни ужасни хора. Тъй като той обичал своята родина, решил да се заеме с едно дело. Много свято за нас сега. Всеки трябва да знае името му…
Тук детето пак го прекъснало
- Тате, името на делото ли?
- Не, на нашия герой, който е такъв не само в приказката. Името му е Левски!
- Тате, като отбора ли?
- Да оставим сега футбола. И така Левски се захванал с много тежка задача. Той решил да вдигне възстание и да се свършат мъките по нашите земи. "Девет години той скита се бездомен, без сън, без покой под вънкашност чужда и под име ново, и с сърце порасло и за кръст готов, и носи съзнание, креност, светлина, на робите слепи в робската страна…" Отказва се от името си за да даде покой на сънародниците си. Бил е добре дошъл във всеки дом. Всеки е знаел за него, но никой не е знаел как изглежда. Самичък броди из страната за да търси други герои като него. Готов е да даде живота си, само за глътка свобода за народа си. "Той се не боеше, самси, без другар. Тая заран млад е, довечера стар…" Неговия дом е била земята и небето, и се е борил без страх да спаси от нежеланите "гости" този дом. "Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов…" Нашия главен герой е по смел от всички познати и непознати лица до сега. Самото му име внася смут на поробителите и надежда на българите. Всички са се бояли от него, неговата сянка, а тези които са го виждали и са разговаряли са изтръпвали целите…
И тук бащата се спря, а детето настояваше да продължи. Но по лицето му се стече една сълза.
- Тате, защо плачеш?
- Защото, синко, всяка приказка трябва да е със щастлив край. А на нашия герой краят му наближава и не е особено щастлив. Въпреки че мисията му след време се осъществява. Думите му биват чути. Семето което бе посял, бе ожънато, но той не видя реколтата. Нека продължа с приказката.
Въпреки, че бе почитан от всеки, се намери един, който го предаде. Името му е не по малко известно. Но даже ми се иска да не го знам. И така Левски бе заловен и вдигнат на бесило. Бе обречен на "…плач и жалост цял един народ тогаз!"
Но за Левски бесилото бе сладко, "бесило славно". "Той биде предаден и то от един поп!" Но този божий служител показа на Левски "към безсмъртието по-прекия път!"
- Тате, Левски умира ли?
- Да, но само на бесилото. Неговия дух продължава да живее и сега. Във всеки от нас има частица от Дякона. Неговото дело продължи да живее и сега ние можем само да споменваме името му с почит.
- Тате, Левски е бил герой, нали?
- Не само е бил, но и все още е!
На следващата вечер майката се върна от камондировката и взе "101 Далматинци". Но детето поиска пак да чуе историята за един много смел мъж, живял преди много години по нашите земи…