- Разкажи ми за рода български…за песните…за вярата…за героите-запомнени и незапомнени,млади и стари-за битката…за кръвта…за оръжието…за смелостта…за словото и любовта…за България…
- Тежки времена били,черни.Дълбок сняг затрупал земята на българите.И нивята,и полята,и къщята эатрупал.И по душите на хората започнал да трупа и те забравяли.Забравяли за силата и гордостта,за свободата,за змейовете и играта на самодивите,за черната конска опашка и бойния вик на предците си…
- И всичко ли забравили?
- Почти!Само кръвта им помнела.Тя не можела да забрави,да престане да бъде кръв на борбен и свободолюбив народ,люта и неспокойна.
- Но кръвта не е човек,не е реална.Какво можела да направи-тя течала във вените на забравили,на заспали?Била просто кръв!
- Но каква кръв!От тази кръв се родили герои,родили се деца,които никой не можел да накара да забравят,деца чисти и с възвишени идеали,с дух неспокоен и родолюбив.Родили се апостоли,готови да живеят за народа си,да му покажат миналото и да го поведат към бъдещето!
- И кой бел първият?
- От хилендарските усои дошъл той-"един монах тъмен,непознат и бледен"/Иван Вазов/.Един монах забравил страх и примирение,започнал съзаклятие, в което трябвало да участва цял един народ.Със своята малка "книжица"монахът Паисии говорел за мъст и отмъщение,припомнял славното минало и грозното настояще и призовавал на борба и отмъщение.
- И успяло ли делото му?
- Ти реши!
- А борбата,кой повел борбата?Кой дал оръжието в ръцете на хората,кой събудил спящите,кой раздвижил кръвта им?
- Пак младите!Пак будителите,готови да изгорят за вярата си.Пак децата на изстрадалата и озлочестена българска земя!
- Но как?
- Като раздали кръвта си,духа и вярата.Като отчупили на всекиго парче от сърцето си.Като вървели път мъчителен,славен и трескав.Път:
…от въжето до моите внуци
от султанския съд чак до мойта душа
Д.Дамянов
Таели те в честните с и сърца тъга,мъка,която нищо и никой не можел да заличи.
- И малцина събудили хиляди?Как са могли да достигнат до всяко българско село,до всяка българска къща,до всяко сърце?
- Словото им вървяло преди тях и разгаряло загасналото огнище,връщало трепета и
искрата в очите,разбуждало и не давало мира ,обвинявало и организирало…
- И кои били тези мъже,дръзнали да поставят имената си под призивните думи,
подписвайки собствената си смъртна присъда?Имали ли са близки,семейство?Свой собствен живот ли са имали или са живели този на другите?Кажи ми!
- Ще ти кажа!Ще ти разкажа за Ботев,за Левски,за Каравелов,за Славейков и Чинтулов и за всички онези,които българинът помни като "загинали за свободата,знайни и незнайни войни".Всички те са подчинили живота си на една идея,на една България."Нему си му стигат Вола и един куршум"-казва Дамян Дамянов за Ботев и допълва за Левски:"…две човешки следи,все към Къкрина,право нататък…"…
-Не са ли обичали?
-Обичали са-и майка,и баща,и либе,и другари,и брат,и сестра…
-Но са обичали България повече!
-Обаче никой не знае какво се е скъсало в душите на тези мъже,когато са целували любимата си за последен път,как са изгаснали очите на близките им,как са чакали майките им да се върнат оттам,откъдето знаят,че няма връщане …
-Тъжно е…Но велико и безсмъртно…неповторимо…героично…Не стигат думите.Не зная дума,която да изразява подвига,саможертвата.
-Тази дума не може да се напише.Тя съществува само в сърцето ти.