автор: libra

Нямаше как да я забравя, малката дребна жена с дълга черна коса, било заради зареяния поглед с който гледаше в мен, но като че ли през мен, било заради пръстена с кристал, който носеше на лявата си ръка.

Колкото и лош физиономист да съм, бях запомнила Антония.
Този път срещата ни беше на улицата и съвсем случайна, въпреки че не ме напускаше усещането за някакъв странен начин по който пътищата ни отново се пресичат следвайки някакъв неуловим смисъл.
Видя ми се променена, беше качила няколко килограма и косата и бе по дълга, но я познах.
- Здравей - спря ме първа Антония - помниш ли ме?
- Камъкът на пръстена все още ли е бистър -отговорих аз с усмивка.
- О, да - тя също се усмихна, бистър е и ще си остане такъв, нали не разговарям повече с непознати, но знаеш ли- продължи Антония - кое беше най жестокото в онази история дето ти я разказах, знаеш ли..
Няма човек който да познава друг човек така както той ме познаваше, някои се докосваха до мен, други влизаха по навътре, но никой до край.
Той го направи, познаваше всяко едно кътче от мен, знаеше подробности за мен каквито и майка ми не знаеше или който и да е от близките ми хора.Споделих му чувствата си, о, не любов, не, просто всичките си чувства и усещания, мислите си, всичко, той ги анализираше и експериментираше, а аз бях пеперудата на стената и всъщност аз му разреших, или не, той някак си успяваше да ме накара да му разрешавам.После той ме предаде.Осакати ме, така че никога и на никого да не повярвам повече, но това последното май вече съм ти го казвала.
Замълчах.Нямаше какво да кажа, просто нямаше какво.
- Знаеш ли запознах се с един човек - Антония притеснена се усмихна.
- Това е чудесно - казах аз - радвам се, много се радвам!
- Сега, как да повярвам в него, кажи ми как да повярвам...- очите И ме гледаха, очи на наранено животинче.
Ще повярваш Антония, ще повярваш, въпрос на време е.Така сме устроени хората, докато сме живи ще е така, ще вярваме, ще ни предават и пак ще вярваме с някакво отчаяние, че този път няма да е същото, а ти си жива, жива си Антония - това не го изрекох на глас, това си го помислих, мина ми през главата и затова искрено се учудих когато я чух да казва.
Жива съм, благодаря ти - после тръсна коси, усмихна ми се с детската си усмивка, обърна се и бавно се отдалечи по улицата в летния следобед, бавно и леко така както само тя го правеше, все едно се разтваряше във въздуха.
Все едно не я е имало.
Въздухът трептеше, а Антония едва ли подозираше, че някой вече беше разлял олиото.