автор: Anton_Fotev

В плетеницата от тунели и шахти на Бодар, в подземията на града, расъл върху собствените си строежи век след век, в дълбините, където се преплитат вечни сенки и тежки миазми, вървяха двама мъже със сурови и честни лица. В тези най - долни и мрачни нива те се придвижваха почти невидими и неосезаеми, а там, където биваха забелязвани, мрачни и жестоки субекти се отдръпваха от пътя им със явен респект.
Нещо в стойките и движенията им, в погледите, в спокойния начин, по който пристъпваха, караше останалите да избягват дори поглеждането към тях, да не задават въпроси, да не искат да разбират кои са тези мъже, откъде са и за къде са
се запътили.
Имаше само един човек, проявяваш неблагоразумието да ги следва - Сивият Дракон. Той беше нисък, топчещ човек с привидно безобидна физиономия, като в същото време репутацията му на наемен маг можеше да се измери само с невероятния брой на хората, чиийто тайни, а често и живот, беше ограбил.
Правеше го за много пари, а в случия златото беше достатъчно, за да обикаля трети ден около глупавия приют на Милосърдните и да дебне влизащите и излизащите от него на всички нива - от улиците до покритите с тиня тунели, шахти и забравени подземия. В началото беше решил, че клиентът му не е с всичкия си.... съвсем скоро обаче започна да разбира, че е взел твърде малка плата, за да човърка в толкова странно място...

След пресечка и половина Сивия Дракон се убеди, че двамата май го усещат и прати напред Кървавата Котка. Вървеше три или четири завоя зад тях, следвайки усещането за присъствие от ума на неговата помощничка. Търпението му беше възнаградено, когато половин час по късно наблюдаваните излязоха на повърхността на града и се запътиха към един от централните райони на града. Ако предположението му беше правилно, щяха да потънат в къщата на тип, ужасно богат дори по мащабите на страна като Даная... изпревари ги и ги причака при ъгъла между луксозната страноприемницата " Морски Лъв " и златарското ателие на Дийнс и синове. Усета му за време и място се оказа точен и за миг, докато те пресичаха улицата, успя да мине плътно зад тях и да усети мощна и почти съвършенна прикриваща аура от страна на единия.
Веднага насочи усилията си към другия, който очевидно не беше магьосник и разбра, че по някаква причина вигорът прикрива и спътника си.... С изключително внимание фокусира магическия си взор дълбоко във втория мъж и видя излъчването на аскет. По принцип в такова състояние можеше да се види само изключително усърден във вярата си свещенник на Халид - но пък светът беше голям и в него имаше всякакви хора. По загадъчно беше онова, което видя в обикновенния човек, когато Надзърна в ума му.
Съзря самата улица - с крачещите, говорещи, вършещи работата си хора, с табелите по занаятчийските работилници и страноприемниците, с всички онези малки детайли, които всъщност забелязват само децата... или войните. Истинските войни, които във всеки миг и дихание присъстват изцяло в настоящето.

Воден от любопитсво Сивия Дракон проникна по - дълбоко и се опита да достигне до спомените на жертвата. Мигновенно се озова на някаква поляна, люлян от мъж и жена, застанали от двете.... споменът беше... негов. Негов собствен, от собствено му минало! Дракона почти изхълца от изумление.. никога не беше попадал на толкова гъвкаво съзнание, принадлежащо на не-вигор. За миг дори забави крачка, разколебан дали си заслужава да рискува с толкова странни птици като Милосърдните... или каквото там всъщност бяха.
Накрая обаче любопитсвото му надви страха, прогонил преди това разколебаната алчност. Спусна се толкова дълбоко, колкото обикновенно стигаше, за да установиш контрол над жертвата. Но там, където трябваше да е центъра на личността - там намери само Празнота. Мигновенно го изпълни бяло, прекрасно чувство на хармония и щастие, на ведро приемане на света, такъв, какъвто е. Беше чудесно, възвишено чувство и Сивия Дракон светавично прекъсна умствения допир...

Прекъсна следенето, защото една мисъл или по - скоро догадка започна бавно да зрее в ума му и той побърза да се прибере в своя дом и да я провери. Сега беше негов ред да криволичи из улички и запустяла канализация, да се прикрива и да се оглежда привидно небрежно. Все пак успя сравнително бързо да го стори и малко по - късно - обут в чехли, с халат и мокра коса - седна пред бюрото си и захапа лулата. Четеше напосоки нещата, нахвърляни от Кървавата котка: - сметки от бакалина, писма от някакъв недоволен клиент... а през това време някаква частичка от него обръщаше догадката от всички страни. Когато реши, че е готов извика Кутрето.
То допълзя и с тромави движения се настани на стола срещу него, избърсвайки прахта и мръсотията от ръцете си където му падне. Скара му се:
- Колко пъти съм ти казал да не цапаш навсякъде, използвай си лигавника.
- До господарю - отвърна създанието срещу него, което имаше детско - старческо изражение и лице, огромна глава и малко, изродено тяло. Лявата му ръка беше достатъчно развита, за да може да пише и да отгръща страниците на книгите, ако са държани от стойка - другата ръка обаче беше с неподвижни пръсти, а краката му бяха като коренчета. Като цяло предизвваше едновременно жалост и отвращение. Сивия Дракон го държеше защото беше брат на Кървавата Котка и защото болестта му беше много странна. Тя засягаше и ума на бедното създание, и то беше едновременно сравнително глупаво и снабдено с практически безгранична памет.
- Искаш ли мляко с кафе и мед?
- Да, господарю?
- А колко религиозни групи в света поддържат доктрината за аскетизма? - попита той и търпеливо излуша изброяването на Кутрето.
- И колко от тях обучават войни? - уточни въпроса и този път списъкът беше далеч по кратък.
- От втория списък има ли такива, които в същото време да се занимават с милосърдие?
- Не съм срещал нищо напасано за такива?
- Значи отговорът ти е не?
- Не знам, господарю, сигурно е не! Притеснението му накара Сивия отегчено да поклати глава. Разговорите с Кутрето доста често завършваха по този начин. Налагаше се да се върне обратно на улицата и отново да....
Нахално думкане по външната врата го извади от унеса на размислите му. Някакъв досаден просяк беше решил с мухлясалия си от евтин алхокол мозък, че обитателят на тази къща може да му пусне някой медник.
- Котко, разкарай го този, че ми пречи да мисля? В отговор тя къвожадно изхъмка и изчезна с бясна скорост. Само след миг се чуха два бързо заглълхани писъка и шум от топуркащи нозе... а Сивия си спомни, че онзи ден Кървавата си беше подковала носовете на ботушите... какво да се прави, живътът е такъв...
Понечи да налее още мляко с кафе и мед в чашата на Кутрето и беше прекъснат от учтиво похъмкване иззад гърба си.
Реагира незабавно - обърна се и запрати огнена сфера срещу мястото, от където беше чул гласа. Резултатът беше нулев - пръшълецът се стрелна с такава скорост, че просто изчезна от зрението на домакина си. Четвърт секунда по късно Сивия осъзна, че смутителят е зад гърба му и е сложил ръката си върху рамото му:
- Приятно ми е да се запознаем господин Сиви Драконе. Изключително ми е приятно! Моето име е Онегавон Менедем.... Нещо против, че съм ви дошъл на гости?
- Ще ме убиете ли?
- Би трябвало точно това да направя! Но за добро или зло първо ще поговорим... но седнете, седнете - това все пак е собствения ви стол, вашия кабинет, намираме се в къщата ви! Ръката на непознатия го натисна надолу с невъзможна сила и на него не му оставаше друго освен да се подчини. Гостът му също седна - на ръба на писалището, надвесен над Сивия:
- Кой ви плати, за да ни следите?
- Защо трябва да отговарям, ако накрая ще ме убиете?
- Нека първо поговорим... - повтори Онегавон и неволно докосна меча си, крещяш и зовящ го да убива, да убива, да руши... Само абсолютната необходимост при отнемането на нечий живот го пазеше от подддаване пред душата на меча в мига на самото убиване....
Но събеседникът му не трябваше да знае това...
- Знаете, че не мога ви кажа - настоя Сивия, приел мълчанието на другия за заплаха.
- А ако ви причиня болка? - попита надвесеният над него непознат, но Сивия мигновенно разпозна неувереността:
- Досега трябваше да сте ме ударили няколко пъти в лицето!
- Сигурно - отвърна Онегавон, внезапно осъзнавайки, че е в безизходица. Заради способността си да става едно с противника, щеше да усети тези юмруци като нанесени върху собственото си лице... всъщност дори по лошо - неговата плът и душа бяха достатъчно свикнали на удари, за да реагират пренебрежимо слабо на разкървавен нос или подуто око.... обаче онова, което щеше да почувства , ако пребие домакина си, щеше да е чисто споделяне:
- Чувал ли си за Светата Болка, господин Сив Дракон?
- Не!
- Как да ви я обясня . може би с това, че ми е по - лесно да ви съсека, отколкото да ви измъчвам.... Сивия не каза нищо, осъзнавайки, че догадката му се превръща в нещо остро, почти като предчувствие... Не издържа на слабоста си и в присъствието на непознатия погледна Кутрето. Онегавон , подслушал разговора преди малко, много добре знаеше какъв би могъл да бъде отговора на нещастното създание, ако господарят му не се сдържи и го попита коя личност за пръв път е изрекла това понятие - Светата Болка. Намеси се:
- Симон, нали ще придружиш нашия домакин до едно място... което той явно старателно се опитва да разгледа отвън и отвътре, но го спира вродената му скромност и деликатност. Повиканият мъж се появи и Сивия мигновенно разпозна първия от двамата наблюдавани преди час. Прокле се на ум, че е позволил да му направят с такава лекота обратно проследяване:
- Мога ли да взема и Кутрето с мен... моля ви - мисълта, че просто така ще го отвлекът го накара да се почувтва страшно безпомощен... Кутрето беше единствената наистина ценна вещ и искаше поне нея да задържи. Посетителите му явно почувстваха неговата нужда, защото въпреки очевидното си колебание единодушно пу позволиха да вземе кутрето със себе си. Високият, атлетичен мъж на име Симон дори попита:
- А как ще дойде с нас?
- Ще го нося на ръце - отвърна Сивия.
- Ваша воля, отвърна Онегавон и се обърна към спътника си - Симон, придружи го до вкъщи. Аз ще отида при Голямата Къща.
- Да, учителю! - кимна далеч по високия и внушително изглеждащ мъж.
- Какво каза? - попита изумен Онегавон.
- След приятелския ви двубой с учи...
- Замълчи, Симон! Повече да не съм чул такива неща - нито от теб, приятелю, нито от останалите... Сега върви, побратиме.

След три пресечки Кутрето започна да натежава страшно в ръцете на Сивия и той помоли вървящия зад него човек за почивка. Това беше критичен момент, но едрият вигор-мечоносец дори не го разбра. Той просто настани Кутрето въху свивката на лявата си ръка и продължи да крачи зад пленника си, който дори не беше вързан. Всъщност Сивия си даваше сметка, че не е и нужно - беше видял на каква бързина са способни тези хора.... а можеше да се окаже, че притежават и още по голяма...
- Мога ли да се гушна - попита болното момче и носещия го добродушно изхъмка... само след миг се чу изненадан, весел смях. Сивия нямаше нужда да се обръща, за да разбре какво става. Кутрето туко що беше лизнало възрастният човек по единия клепач... всъщност от тази му особенсост идваше и смешния му прякор.
Продължиха така още две пресечки, после още две и още една. От време на време се чуваше добродушното изъмкване на едрия тип докато мъничкото Кутре се гушкаше в него и от време на време го лизваше по очите или лявото ухо.... Но накрая стана това, което Сивия знаеше, че ще стане още от мига, когато взе момченцето заедно със себеси...
Стъпките зад него спряха...
Обърна се и видя другия да се олюлява, затворил измъчено очи. Цялата горна част на лицето му беше подпухнала ужасно.... докато го гледаше езичето на Кутрето още веднъж се плъзна по слепоочитието на война. При тази гледка една жестока, тънка усимвка изкриви дребничкото, кръгло лице на Сивия Дракон. Младежът пред него свали на земята живия си товар, но вече беше късно, прекалено късно. Сивия се приближи крачка по крачка към похитителя си, внезапно превърнал се в жертва:
- Боли, нали? Моята кожа, кръв и слюнка, както и тази на Кутрето са силно отровни. Веществото действа безотказно и мълниеносно, направо гибелно бързо.... Боли ли? - ухили се тихичко Сивия и ритна другия между краката.
Коленете на Симон се подкосиха, но войнските навици, развивани цял живот, го заставиха въпреки болката да задържи тялото си изправено. Това обърка плановете на Сивия, който призова къс жезъл от твърд огън и понечи да разсече другия от горе до долу. Вместо да успее, видя как клекналия, седнал върху петите си непознат, се пресегна нагоре и хвана оръжието му. Очакваше то да изпепели чуждата длан, но вместо това жертвата му с една ръка и без никакво усилие изтръгна огнения жезъл от неговия двоен хват и го запрати настрани.
Чу се тъп звук и призованото оръжие, лишено от допира до създателя си, угасна, изчезвайки почти безшумно. В същия миг другата ръка на Симон сграби ризата на Сивия и го притегли:
- Защо?
- Защото така, милосърдни глупако! - ритна го още веднъж в слабините и мъжът, както беше клекнал върху петите си, с клокочещ вой направо скочи назад и по гръб. Сивия не посмя да губи време за дори най простото заклинание - извади любимия си нож с харпунно острие и мятайки напред и надолу своето топчесто, пълно тяло, заби късото острие в сърцето на безпомощния си противник.
Почувства, че не може да измъкне обратно харпунния кинжал и отскочи тромаво назад, като го остави забит до дръжката в гърдите на така бързо и коварно победения си враг. За негово изумление онзи се изправи до седнало положение и дори - за пълен ужас на Сивия Дракон - успя да извади наполовина острието на меча си.
Умря именно в този миг - и в същата секунда се чу двоен или троен много силен пукот, при който полуизваденият меч без видима причина се превърна в няколко отделни парчета...

Тази гледка накара Сивия внезапно да премине от остра догадка към съвсем сигурно усещане, че е загазил много, много сериозно. Ако историческите трактати бяха верни, само един човек беше успял да направи меч, който е можел да се чупи при насилствената смърт на носителя си. Лошото беше, че от онзи човек беше минал век и половина и по негово време оръжието било едина единствена бройка.... но явно вече не беше така...
- Какво ще правим господарю? - попита с тихо гласче Кутрето.
- Ето какво - прибираме се в къщи, опаковаме си багажа и се изнасяме от Бодар до час.

--------------------------------------------------------------------

Тренираше заедно с учителя Леман, когато изведнъж почувства ослепяващо парене в очите, прониза я два пъти болка в слабините и още една в сърцето. Олюля се и в този миг чу Симоновия глас сякаш от другия край на вселената да прошепва името й:
- Нила. Оби.... Ни... л... а.... - мрак и тишина прекъснаха далечното послание. В първия миг тя остана неподвижна, облегната върху рамото на светкавично сгушилия я старец. Дихание по късно потрепери и извика, разтърсена от тревога и мъка.
- Момиче, какво става ?
- Симон е мъртъв - изплака тя и избухна в сълзи.
- Глупости, хлапе - старческите ръце я раздрусаха с такава сила, че й изтрахака зъбите - да не съм чул повече подобни глупости.
- Учителю, почувствах го със сърцето си. Той....
- Стига казах! Симон наистина може да умре, но от срам - като разбере как си циврила! Стегни се. Дишай бавно и дълбоко... по - дълбоко, Нила Мирин, с долната част на корема... Така! Сега седни.
С властен глас стареца се разпореди да донесат вода и напръска с нея лицето й. Разпита я подробно какво е усетила и когато тя му каза, неговото сърце също се сви. За разлика от най - младата си ученичка обаче, остана съвършенно спокоен... Беше приел факта, че хората умират, губят битки, че самия той неизбежно ще изчезне почти без следа от този свят... но можеше само да се надява, че десетгодишното обучение ще надделее над нейната чувствена, силна в щастие и мъка женска природа.
- Той ще се върне, Нила. Пратих го заедно с Онегавон да свършат нещо... взеха си и мечовете.... нищо не може да им се случи...
Нила кимна и за момент прие думите на Леман за истина. Може би защото искаше да повярва в тях. Остана на тясната пейка, ограждаща стените на Тренировъчната Зала и безучастно наблюдаваше как другите продължават да се упражняват. Остана в това състояние на полутревога, полунадежда до мига, в който Онегавон Лизипс Менедем се прибра самичък, до момента, в който видя неговата очудена физиономия от липсата на Симон и пленника.

От там нататък всичко й беше като сън. Разговора между двамата старши на Убежището, пращането на помагачи и посветени бойци, за да обходят възможните пътища между Приюта и дома на някакъв Сив Дракон....
Не можа да се отърси от вцепенението, дори когато заедно с останалите багатури се озова в
малката и мръсна уличка, където нейния великолепен Симон лежеше по гръб, със стърчаща дръжка от кинжал в гърдите му. Нейните посестрими и побратими оглеждаха тялото му, докосваха с мокри четчици лицето му, безсърдечно го опипваха за допълнителни рани или удари...
Постепенно усилията на помагачите и спомените на Онеагов от срещата със Сивия помогнаха да се пресъздаде картината на това, което беше станало... как въобще се е стигнало до странното, необяснимо поражение на техен събрат без битка и съпротива.

Леман промърмори:
- Видял е как мечът се чупи в мига на симоновата смърт... и ти, Онег, каза, че старателно ни е наблюдавал.... трябва да го хванем.
- Това не е проблем - отвърна багатур Менедем - този тип е хищник и разсъждава като такъв дори когато е тръгнал да бяга. Обикновенните хора бягат, за да се спасят - без посока и цел. Създания като Сивия бягат, за да застанат там, където жертвата накрая сама ще дойде... щу продължи да разсъждава така дори когато става въпрос за неговата собсвена кожа - значи просто трябва да преценим накъде е тръгнал и да го причакаме.
Стожин, който тъкмо се беше завърнал от дома на Сивия и беше намерил явни следи от паническо напускане, се обади:
- Не вярвам аз. Само се е престорил, че напуска града, но продължава да бъде наоколо - така бих постъпил аз.
- Казах хищник, Стожине, не войн. При това алчен хищник - взел е багаж, помъкнал е със себе си и онова малко, нещастно нещо - Кутрето... Това означава, че или е взел каляска и е тръгнал по един от четирите големи пътя, излизащи от Бодар, или се е качил на кораб от речното пристанище.
- И кое е най - вероятното? - попита с глух глас Нила Мирин
- Източния път... - отвърна Онег - напоследък много улична измет се изнася на изток, към някакъв голям, строящ се в момента град в северен Озикс... Търсят възможности за престъпления и се надяват, че властта там още не е укрепнала.... дано тамошния префект им попари недостойните надежди....
. Ще го преследвате без мен, нали? - попита още по - глухо Нила Мирин.
- Да - кимна Леман - не може да ти позволим да участваш - ако застанеш пред него може гнева и мъстта да те овладеят.... тогава фурундалният ти меч ще те обсеби... Симон не би искал такава съдба за теб, Нила.
- Симон е мъртъв, а аз искам да убия онзи човек, защото смятам така за правилно. Мръсникът с нищо не е опрадвал привилегията да се роди в този свят - гласът й беше напълно безстрастен и студен. Много мъдрост и хладна логика се излъчваха от нея, но Леман, Онегавон и останалите багатури почти единодушно поклатиха глава. Менедем каза:
- Гробищата са пълни с хора, които не заслужавт да бъдат в тях - може ли да върнеш поне един, Нила?.... Не! Тогава не бързай да пращаш някого там!
- Добре, багатур Онегавон Менедем, да бъде волята ви.... тя се завъртя на пета и демонстративно тръгна към Приюта. При гледката на отдалечаващия й се гръб неясно предчувствие жегна Леман:
- Къде отиваш, Нила?
- В къщи. Не искам да запомня моя Симон там в калта, така грозно и подло убит, с отровени очи, затворени миг преди смъртта заради болката от гнусния удар в слабините му.... Не мога повече, прибирам се!
- Ще пратя багатур Дамяна заедно с теб!
- Добре... стига да не е израз на недоверие, учителю. Пращате я за да е с мен, или за да не кривна от правия път! Отговорете ми честно, учителю Леман?
След въпроса й се възцари тишина, която се превърна в плашещо дълго мълчание. Накрая Леман кимна:
- Прости ми, багатур Нила... ти си избери дали искаш Дамяна за компания. В отговор Нила вдигна безучастно рамене и се остави на по - възрастната жена, която я прегърна, избърса сълзите й и я поведе към Убежището.

Тя покорно следваше Дамяна в някакво състояние на покруса и безнадежност... докато застанаха пред лицето на Приюта. В този миг си представи как оставя меча си в Оръжейната и послушно се качва в стаята, където сутринта - след безкрайната и вълшебна нощ - със Симон се бяха обличали един друг преди да слязат по стълбите, хванати за ръце. Обърна се към спътничката си:
- Не мога, Дамяна. Не мога да се кача, не мога да отида и да легна в онова легло... разбери ме сестрице.
- Знам - отвърна кратко другата жена. Нила продължи:
- Ти си му била първата, нали? Ти си го научила на всичко, което правеше с мен, на задържането на Драконовия Дъх, на всичко.... не си ли го обичала в този момент?'
- Тогава той беше още почти хлапе, Нила. Схватлив, умен и добър по сърце младеж...
- Сега в сърцето му има нож... - младата жена отново избухна в сълзи и по - възрастнта нежно я прегърна. Полюля я между ръцете си. После много тихо прошепа в ухото, малко като мидичка:
- Върви, Дете. Върви!
- ... Но... Учителя .... Менедем... те...
- Те са мъже. Насилието в тях е силно и те всеки ден са го подтискали с цялата си воля и дух.... забравили са, че освен жажда за убиване има и още едно нещо, наречено справедливост. Тя не е мъст, дете - справедливостта е именно това, което ти им каза - когато някой не е оправдал привилегията, че се е родил на този свят.
- Но.... това не е редно, Дамяна - каза Нила, внезапно събудила се от бездната на покрусата.
- Може би.. и със сигурност е смъртно опасно за самата теб. Но кой е казал, че справедливостта е безопасна?

-------------------------------------------------------------------------------------------

Сивия разбра, че е настигнат тъкмо преди залез слънце.... изведнъж усещенето за дебнещото присъствие на Котката изчезна. Някъде там зад него нещо беше убило помощничката му толкова бързо, че тя дори не беше разбрала какво става около нея.
Той обаче нямаше намерение да се даде лесно. Отби каляската от пътя, спря я и заповяда на Кутето да стои вътре при багажа и да не мърда. Самият той се върна малко назад и се приготви за бой - призова няколко големи и силни, насекомоподобни създания с грозни и страховити израстъци, а после изъска заклинание, заради което шепите му се напълниха с пламтящи кълба огън, готови за бъдат запратени по възможния противник.
... Който се оказа съвсем млада жена - на стотина метра от него тя сякаш изчезна посред бял ден - и очите му проследяха само неясна плетеница от облясъци около неговите призовани същества...които изведнъж се разпаднаха на парчета преди да изчезнат, а девойката сякаш от нищото да се появи, забавяйки ход.
- Умри! - метна по нея кълбетата и тя надменно остана неподвижна, пресрещайки ги с меча си. Видя как те потъват в хладната му синкава повърхност, съзря пренебрежението в погледа й - това му даде внезапен прилив на сили и той вдигна ръце към небето, призовавйки огнена колона, която да се стовари върху нея. Това беше най - могъщата му магия, а тя я пресече с просто вдигане на проклетия меч над главата си - острието внезапно запулсира в бледа светлина и издаде едновременно дълбок и вибриращ звук, все едно беше късче от гигантска струна - от тези, които сигурно бог поставя на арфата си:
- Това ли е всичко, което можеш?
- Още нищо не си видяла - синкави пламъци се появиха по върховете на пръстите му и се стрелнаха като лъчи към нея, а тя само лениво размаха меча пред себе си и самото пространство се нагъна, отвеждайки повечето лъчи настрани. Три обаче бяха право в нея и те някак бяха извити и пренасочени право към ефеса на оръжието - намериха го, докоснаха го и се пречупиха, връщайки се обратно към него.
Сивия дори не разбра, че е загубил лявото си рамо. Просто се озова на земята, обвит в ужасяващата миризма на изгорена плът. Видя я бявно да приближава и страхът от смъртта го пречупи окончателно:
- Шпионирах ви за някой си Удж Авариз - от нощните сватове. Той криеше кой е, но аз го знам... моляте, всичко ще ти кажа..... господи, как боли...
- Не знам за бог, но аз усещам болката ти като своя собствена. Усещам Светата Болка заради теб, слабо и подло създание... Но това ей сега това ще свърши!
- Моля те, не ме убивай!
- Ти никога не си живял, за да се налага да те убивам, Сив. Ако те оставя просто ще продължиш по същия гнусен начин. Така ли е?
- Може да бъда пратен в затвор!
- До сега не съм чула за сигурен затвор за магове. Някой ден ще избягаш или поне ще опиташ да го сториш, избивайки половината пазачи.... смятам, че трябва да свърша с теб. Сега!
- Милост....
- Днес не съм милостива. Но мисля, че може да проявя малко справедливост....- острието на меча и проблясна и отне последния дъх на този дребен и шишкав, ранен, но винаги смъртоносен и коварен човек.

Нила пое дъх, невярвайки, че все още е на себе си, че не е обсебена от оръжието си. Беше се постарала да отстрани от ума си всяка мисъл за мъст, за наслада от убиването. Беше го сторила водена от мисълта, че постъпва правилно, в абсолютна необходимост:
- Благодаря ти за разбирането и доверието, Дамяна - рече тя по скоро на самата себе си, отколкото на пустото пространство около нея и мъртвия.
После си тръгна, но не беше изминала и двайсет крачки, когато чу плач. Плач. Обърна се и видя онова нещастно създание да стои надвесено - до колкото това беше възможно при нищожния му ръст - над трупа на Сивия и да го оплаква. Тази гледка разтърси младата жена до петите. Разбра, че не може просто да продължи пътя си. Върна се назад:
- Какво правиш, той не заслужава ничий сълзи.
- Той ми даваше да пия мляко с кафе и мед.
- И аз ще ти давам същото - искаш ли да дойдеш с мен. Ще те заведа на едно по - хубаво място.
- Той ме обичаше... и ме чешеше зад ушите, и ме гушкаше.. . Приспиваше ме и ми четеше приказки.
- Глупости, той беше гадно копеле.
- Лъжеш, господарке, той беше добър.... о, любими господорю, кой те уби, кой те уби, кой те уби.
- Аз го съсякох - отговори му Нила и му показа меча си, в момента кротко спящ в ножницата си. Малкото създание се вторачи в оръжието, виждайки го чак сега:
- Защо?
- Защото беше много, много лош човек.
- Не е вярно - Кутрето лизна с мъничкия си, детски език мъртвото лице на своя господар и сълзите му покакапа върху бързо посиняващите бузи на ниления противник. Тя започна да усеща как гнева се надига в нея - истинския, дълбок, опустошителен гняв.
- Казх да не го оплакавш - тя се пресегна, сграбчи го за ризката и го дръпна. Кутрето се разплака и се опита да я умилостиви, като я лизна по китката. Жената веднага го пусна и клекна, избръсвайки ръката си в сухата трева. То използа този момент, за да се върне и да прегърне главата на мъртвия си господар. Нила пое дъх, но не можа да се сдържи - протегна ръка, сви пръсти като нокти на граблива птица и изведнъж кутрето се озова мятащо се във въздуха. Увисна като торба насред нищото, крепено само от нейната мощ. Ритна няколко пъти с немощтните си крайници, докато тя, опитваки се да овладее емоциите си му извика:
- Твоя господар уби по най подлия начин моя любим... но дори не заради това го убих - той си го заслужаваше.
- А ти уби моя господар. съсякла си го, а той беше единствения човек, който ме е обичал... ти си зла, ти си гадна. Мразя те! - изпищя Кутрето, докато се мяташе насред въздуха, стегнат от магическата й хватка. Нила ивика:
- И аз те мразя!
Мечът изведнъж излетя, разсече Кутрето и се върна в ръката й. В първия миг тя остана неподвижна. После изведнъж избухна в буен смях. Внезапно беше престанала да чувсвта болка, вина, покруса, колебание... захвърли ножницата, защото разбра колко безмислено нещо е тя. Посегна зад тила си и разпусна масивния си силоски кок - и тежкия водопад на гъстите й, дълги, тъмни като нощта коси се разпиля по гърба си, погали бедрата й.
Буен смях разстърси красивите й гърди и малкия гръден кош, особена тръпка, огън, какъвто не беше събуждал дори Симон с ласките си, лумна в корема й.
Завъртя се на пета, описа шеметни осморки с меча около тялото си, впусна се по пътя към Бодар танцувайки, пеейки, носейки целувки на срещнатите хора, носейки им страстните ласки на острието си , прегръдките на силата й, яростта на нозете си.
Алени рози избуявяха върху устните на докоснатите от нея, смешно очудване се изписваше на лицата им - защото беше толкова бърза, че не я виждаха, прелестна слабост обземаше всички, покрай които бе минала с танцуваща стъпка....

... А на последния мост преди града я чакаше Онегавон Лизипс Менедем...
Тя се засмя и се стрелна без колебание срещу него, а той я остави да се приближи на една стъпка от нея. Остави я да замахне към него и тогава - там, в сърцето на безвремието - се раздвижни. Пристъпи напред и подложи острието си от вътрешната страна на нейния замах.... Бавно, като на сън Нила видя как ръката й докосва неговото острие и нейния меч отлита зад гърба му заедно с дланта й....
... После времето придоби нормален ход и тя разбра само, че залита към земята и всичко се покрива с непроницаем мрак.

----------------------------------------------------------------------------------------

Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото, в което тя спи.
Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва възглавницата до нея.
Там няма никого.
Неясна тревога изпълва лицето на младата жена и тя отваря огромните си очи, в които телесната и душевна зрялост още не са изместили напълно детското очудване от съществуването на света.
Момичето постепенно се пробужда и спомените й постепенно я изпълват.
Цялата!
Тя изумено повдига дясната си ръка и я поставя между лицето си и прииждащата светлина на деня. Огледжа късите, изящтни остриета на женские си нокти. Вглежда се в топлата розовина, която избива през тънките, бели като сняг пръсти заради светлината, която минава през тях. Завърта дланта си, огъвайки меко и плавно изящтната си китка.... в този момент забелязва тънката, сияеща в златисто ивица, минаваща точно там, където преди това е минал меча на наставника й.
Приличаше на красива златна гривна, даже на много тънка верижка , огъваща се при всяко движение и въпреки това оставаща на едно и също място.

Онегавон, който тъжно наблюдаваше събуждащата се девойка проговори:
- Помагачите се постараха да те излекуват напълно. Още днес това златисто нещо може да бъде махнато от ръката ти. Вместо отговор тя го погледна - седнал в стол до вратата, тъжен, загубил вечното свирепо свиване на южняшките си устни до тънка цепка. Попита:
- Защо не ме уби?
- Защото не беше абсолютно необходимо. Тя кимна съсипано. Вгледа се отново с невярващ поглед в ръката си и изведнъж поклати глава по начин, който накара сърцето на Онегавон да се свие от мъка:
- Аз се провалих като багатур, нали?
- Провалът не е само твой. Неговата тежест е върху учителя Леман и отчасти върху мен, защото участвах в последните етапи от обучението ти. Дори Дамяна носи някаква частица вина, че те е пуснала.
- А колко хора ... съм.... сещаш се....
- Боя се, че не е нужно аз да ти казвам. Ти сама може да си спомниш. Обърни се навътре в себе си и виж какво стори.
- Добре, наставнико Менедем - тя покорно, послушно затвори очи, пое дъх и потъна в себе си. Манаха няколко секунди, половин минута... и изведнъж стон процепи стаята, а младата девойка се олюля и падна по гръб в леглото си. След миг стонът стана протяжен, превърна се в сърцераздиретелен вик. После още един вик, и още един... и още един... Картините минаваха една през друга, напластяваха се, образите на жертвите й се наслагваха еднин през друг... докато накрая видя малкото, грозно, сбръчкано лицице на Кутрето... после отново се развиха като конец и тя видя две момиченца, баща, майка... озовали се на пътя й... и още и още и още... В страховит порив на непоносимост се изправи и посегна с пръсти към лявата страна на шията си. Онегавон се озова мълниеносно бързо до нея и хвана ръката й:
- Това ли би искал Симон. Как би се почувствал, ако можеше да види как неговата любов се
самоубива... трябва да живееш заради него, Нила, заради всички които уби. Само животът може да изкупи всичия ти дълг... нямаш право да бягаш... Той пусна ръката й и се дръпна назад:
- Мислех именно теб да пратим в свитата на Кралица Анара. Мислех, че изборът ми е идеален. Ти си пълноправен Багатур въпреки невероятно крехката си възраст, красавица си, чудесна танцьорка, поетеса и певица.... разбираш от етикет...
- Но е било лудост, да мислиш така, нали? - рече Нила, полагайки всички усилия да овладее сълзите си преди да са потекли отново.
- Да било е лудост.... а сега ще направя още една лудост - той отиде до стола, на който беше седял, взе нещо и го постави върху тънкото, лятно одеало, с което я бяха завили. Беше ферундалния й меч.
При тази гледка Нила пое дълбоко дъх и поклати отрацателно глава:
- Никога няма да го докосна повече. Никога.
- Думата Никога нищо не значи в нашия объркан свят, момиче. Разбира се, че един ден отново ще държиш това оръжие... но ти сама ще избереш момента, в който да сториш това.
- Но аз убих хора, много хора. Би трябвало да бъда съдена.
- Първо, не може да те предадем заради пустата тайна. Второ - когато беше на пет години и започна твоето обучение ти не знаеше с какво се захващаш - отговорността за убитите от теб невинни не е твоя, тя тежи върху Леман и мен, отчасти върху Дамяна.
- Има ли трето? - попита с горчива усмивка на прекрасните си устни Нила
- Да. Има! - рече Онегавон - Ти вече познаваш не само Светата Болка, Ниле, ти позна и Сянката на Слънцето.
Средният на ръст, трийсетгодишен мъж излезе от стаята и я остави сама.
Беше тихо и слънчево.