автор: PLACEBO

продължение на предния откъс, или виж
Мисия - Любов (3)


Дадоха ми листа и химикалка. Прекръстих се, казах си Отче Наш, дадох и получих паролите ни телепатично. Затворих очи. Енергията протече през тялото ми и задвижи ръката ми. Започнах да въртя галактики и да говоря. Всички слушаха, притихнали. Не помня колко дълго, не помня какво. Само си спомням, че свърших с думите - "Докато не оправиш отношенията си с твоите жени, ще се въртиш в затворен кръг!"
Отворих очи. Ангел беше бледо-жълт. В погледа му, отправен към мен, прочетох едновременно почитание и уважение, възторг, нещо повече от симпатия, страх, двоумене. Не знам възможно ли е само в един поглед да се усетят толкова много състояния на духа и мисълта?
- Може ли да кажеш за дъщеря ми? - ме попита. Чак беше пресипнал от вълнение.
- Кажи ми дата и година на раждане, и малкото й име - отново затворих очите си аз.
- Биляна.......- мъжът като че ли с надежда изрече името и датата на раждане на чедото си. Усетих изключително голяма бащинска обич и любов. Много силна връзка, която, обаче беше скъсана. Някак си не ги усещах заедно.
- Защо не ви усещам заедно? Нали Биляна е жива и здрава? Толкова здраво сте свързани един с друг, че сте станали едно цяло. Или... - за миг изпитах съмнение дали да казвам мислите си. Аз се плашех от тях. Изглеждаха ми невероятни, фантастични направо. Отворих очи - погледнах въпросително към Параскева.
- Продължавай, толкова силен контакт правиш в момента! - тя седеше и държеше лявата си ръка върху слънчевия си сплит, а дясната - обърната с длан навън, на нивото на главата си, покрай лицето си.
- Да продължавам, но ми идват едни мисли в главата... всичко ли да казвам. - погледнах и към Ангел въпросително. В крайна сметка, това си бяха чисто лични работи, може човекът да не иска да стават публично достояние.
- Аз нищо не крия и спя спокойно - каза Ангел.
- Добре - ръката ми започна с шеметна скорост да върти спирали. - Като че ли Биляна физически е много далеч от теб и аз затова не ви виждам заедно. Освен това ти я ревнуваш, най-вероятно заради мъж. Казват ми, че този мъж е много възрастен и ти изпитваш неприязън към него.
"Казват ми" - това пък как ми се изплъзна от устата. Но беше така. Някой телепатично ми пращаше мислите си, а аз ги предавах устно. Като че ли бързо движещата ми се ръка беше проводника. Защото, щом спирах да въртя галактики, и другата мисъл секваше.
Започнах да се чувствам център на внимание - нещо, което мразя и не желая. Цяла вечер бях в много силен контакт - Параскева като че ли ми служеше за антена. Тя един път стана и отиде до кухнята и аз веднага усетих отслабването на контакта. Мъничко, но по-слаб.
----
Пред мен се показа един нов хоризонт в живота ми.
Трябваше да взема лично решение какво ще правя. От една страна, бях радостна и някак си горда, че точно на мен се е случило това. Горда! Това не е хубаво, как можах да го усетя! Като знам през колко страдания и загуби на близки хора мина досега живота ми...
Бях наясно обаче с едно - че имам достатъчно сили да помагам на хората. Подсъзнателно знаех, че това ще бъде задачата ми - по някакъв начин да помагам на хората.
След запознанството ни същата вечер, с Ангел започнахме да се виждаме често. Не знам как така се получаваше, но или се засичахме при Параскева случайно, или той идваше в офиса, в който работех.
Беше художник и сценограф на костюми. Оказа се, освен това, че е радиестезист, че е един от най-добрите ни траколози. Притежаваше магнетизъм, който трудно може да се опише с думи прости. Около него просто въздухът вибрираше.
Когато идваше при мен, в офиса, той от вратата ме прегръщаше с широко отворени ръце, сграбчваше ме в силна, честна прегръдка, и ме целуваше звучно по двете бузи, държайки си ръцете върху лицето ми. След което сядахме един срещу друг, той си поставяше ръцете на масата, протегнати срещу мене, с длани нагоре.
- На линия ли са твоите приятели? - ме питаше.
- Ей сега ще ги повикам - весело казвах аз.
Господи, Боже, Отче Наш, ти, който си на небесата, да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, така и на земята. Насъщния ни хляб дай ни и днес и прости нам греховете ни, така, както ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но пази ни от лукавия. Защото, твое е царството небесно, и силата, и славата. В името на Отца и сина, и светаго духа, АМИН!
хххххххххх
хххххххх
Двете пароли бяха разменени и усещането за напрежение в челото се увеличи.
Винаги, ама винаги ми казваха в началото най-важните неща за някой или нещо.
Аз молех човека, заради който влизам в контакт, да записва най-важните неща, защото после не ги помнех. Или пък помнех една съвсем малка част, обикновено от края на контакта.
Ангел също ми служеше за антена. Между дланите ни ставаше жежко, имах чувството, че потоците на енергията текат в двете посоки с бясна скорост. Когато той беше покрай мен, ме обземаше най-великото спокойствие и блаженство. Забравях всичките си проблеми, изхвърлях настрана всекидневните мисли и грижи. Попивах всяка минута с него. Знаех, че тези мигове са ни дадени от Бог.
--------------------------------
Един ден телефонът в офиса звънна. Беше Ангел.
- Каня те на изложба на виното в Съдебната палата. Ще дойдеш, нали?
Е какво да му мисля - фактът, че ще бъда с него, беше достатъчен.
- В колко часа?
- 18, пред Съдебната палата! Чакам те, ще ти разкажа много любопитни факти от историята на виното!
- Ако малко закъснея, да ме чакаш!
Закъснях, десет минути, но закъснях. Застанах пред Съдебната палата в пиковия момент - лудница направо. Замислих се колко хора са си уредили среща точно пред Съдебната палата - започнах да наблюдавам чакащите.
Изведнъж в главата ми се появи нещо като "Чук, чук, може ли да вляза?"
Светкавично бързо си казах Отче Наш и моята парола.
Но другата парола не получавах. Отново казах мислено своята парола. Пак никакъв отговор.
Изплаших се. Заключих пръстите си и отново казах Отче Наш. Който и да искаше да проникне в съзнанието ми, не му позволих. Добре помнех думите на Параскева за лудите.
"Хайде, хайде, Ангеле! Идвай!"
Усетих да надвисва някаква опасност в пространството около мен.
Чук, чук....
Вече беше 18,30ч. Беше невъзможно да сме се разминали. Реших да почакам още пет минути и да влезна сама на изложбата.
В същия момент пред очите ми се блъснаха две коли. Чу се трясък, счупени стъкла, сивото ежедневие пред Съдебната палата беше нарушено.
Аз бях вцепенена.
Така... Някой, минути преди това искаше да влезе в мислите ми, а аз не го допуснах. После почувствах нещо неясно като предстояща опасност. И катастрофата стана пред очите ми. Слава Богу, нямаше загинали, а щетите се разминаха със счупените стъкла и разваления фасон на колите. Но това щеше да се оправи, важното е, че нямаше жертви. Често пъти след това щях да се връщам към този случай, за да си припомня всички усещания.
Погледнах часовника си, Ангел вече съвсем ме притесняваше с липсата си. Запътих се към входа на Съдебната палата, там, между двата лъва.
Какво беше учудването ми, когато охраната ми каза, че днес е бил последният ден на тази изложба и са затворили за посетители точно в 18 часа.
Онемях. Просто мозъкът ми не можеше да побере какво става, сигурно Ангел не е знаел това и си е тръгнал. Но аз не се забавих чак толкова много?
Отправих се към нас. Нямахме мобилна връзка помежду си, така че по телефона на другия ден щяхме да се чуем.
Той бил там в 18 часа точно и разбрал, че за последно пускат вътре. Намъкнал се, все пак да е вътре и предупредил охраната - като дойдела една хубава жена, да я пусне.
Смях се без прекъсване дълго време.
- Е как можа така? Как охраната ще разбере, че хубавата жена съм точно аз?
- Как няма да разбере - такава хубава жена рядко се среща!
Говорехме по телефона и разнищвахме снощното разминаване.
- Ами ето - аз говорих снощи с охраната, но те не ме познаха.
- Защото са слепи!
Както и да е, не успях да науча повече неща за виното тогава.
Спомням си, че това беше някъде февруари. Улиците бяха осеяни вече с маси и сергии с мартенички.
Имах си собствена традиция - не купувах мартеници, а сама ги изработвах. Докато измислях модела и го осъществявах, знаех за кой точно от близките ми и приятелите ми е предназначен. Получаваше се нещо много интересно - като покажех всички мартеници, изработени от мен, човекът сам посягаше точно към онази мартеница, която му бях отредила.
Бях чела в една книга, че мартениците трябва да съдържат всички цветове и да няма една с една еднакви. Ами да - мартениците са като хората - няма един с един еднакъв.
Няколко дни след нашето разминаване с Ангел на изложбата на виното, той дойде в офиса и донесе на всички ни по една мартеница. Досещате ли се? За всички ни беше направил персонална мартеница, включваща всички цветове, и както той каза, за всеки е вложил специална мисъл. Имаше една "енергетична" мартеница, която пазя и до ден днешен. Донесе и други мартеници - каза, че който иска, може да си купи. Единият от колегите обеща да му помогне в продажбата.
За първи път усетих Ангел леко отчаян. Да, аз знаех, че той в момента е безработен официално, че търси работа, че някой губи от това, че го е уволнил от предишния му пост. За мен Ангел беше изключително ерудиран мъж. И с много познания във всяка една област.