Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 840
ХуЛитери: 4
Всичко: 844
Онлайн сега:
"Нека загърбим миналото - поне това го можем. И да продължим напред, но този път без лъжи. Става ли? Изморих се да прощавам. Ако ще регираш остро на това, което ти казвам, по-добре не ми отговаряй."
- това писах на най-добрата си приятелка след поредната й лъжа. Може би е признак на слабост, но винаги аз правя първата крачка към сдобряването и всеки път прощавам. И сега пак ще простя. Но следващия път ще боли много повече, дори лъжата да е малка, защото ще бъда много по-изморена от безбройните прошки. Надявам се да няма следваща лъжа. Защото тогава няма да има и следваща болка. И следваща прошка... Надявах се вече да сме минали този етап, но най-неочаквано се оказа, че отново съм се лъгала. Може би затова сега боли. Знам ли? Исках всичко да излезе от мен, затова седнах да пиша.
Ти си далеч - работиш или си отдъхваш от изморителната работа. А аз, тук, споря с толкова хора, които се нахвърлят върху теб и сляпо ставам съучастничка в лъжата ти. Тринайсет години го правя - споря с родителите си за теб, защитавам те - "Тя не е такава! Вие не я познавате! Нямате право да говорите лошо за нея." - им казвам; противопоставям се на другите си приятели, пред които ти си една голяма, дебела маска, и им казвам, че ти си най-добрата ми приятелка и винаги така ще бъде. Никой от тях не те харесва и все ми повтарят, че някой ден ще ми забиеш нож в гърба. Можеш ли?
Никога не съм го вярвала. И няма да го повярвам. Аз знам какво се крие вътре в теб, знам коя си, знам каква си - нещо, което другите не знаят; не виждат, защото ти не им го показваш. Дори не забелязват колко умело ги лъжеш. Тях. И мен - тази, която винаги е била до теб в труден момент; тази, която никога не те е предавала и тази, която никога не те е лъгала; тази, на която доверяваш най-съкровените си тайни! До кога? Вече нямам сили - да вярвам; да слушам или да те защитавам. Трябва да ми помогнеш поне малко - трябва да спреш да се огъваш според ситуацията и да правиш така, че все ти да си права, макар вътре в себе си да знаеш, че не си. Всички ти вярват, докосват се до теб, мислят те за толкова велика...и перфектна, а ти просто ги лъжеш. Не ти ли се струва някак фалшиво? Някак нередно? Това ли искаш да получиш от тях?
Може би и аз имам вина някъде - това се опитвам да открия. Спомних си една лъжа. Но само една.
Не. Не се оплаквам. И не се самосъжалявам. Просто исках да изтърва на земята този спомен. Защото не искам да го запомням.
