автор: vavilon

...Полетът на приятелчето от детинство пробуди заснежените спомени и разяри облаците над пропадналия мътен хоризонт.
...Бягството на малкото птиче прогони навъсения дим от тухлените комини и шепотът от тягостните болни дни...

...Идващото гъвкаво тяло ме викаше чрез трептенията по телеграфните жици и с ядосаното буботене на далечния вятър...
...Полетът на приятелчето от детинство хладно заостри зеленикавия ми поглед, усещайки настръхнала приближаващата опасност. А гъстите мигли зазвъняха от уплаха...
Малко птиче, не умирай в полегатия устрем за покой!
Не умирай, мое птиче, летящо с наранени крила. Не падай от Болката, осакатила пъстрите, многобройни пера!
Не загивай, приятелче свидно, от ножа Човешки, кацни за малко на дланта ми, от жажда пропита!
Не тръгвай, мое птиче, Сърцето мое блуждае по безметежното сиво ято и копнее за още надежда!
Малко птиче, не спирай да дишаш, защото Душата увяхва, а устните фини - кървят от пламъка див!
Не отивай далече по пътища чужди, мило приятелче, погледни насам -
Тук съм Аз!
...Очите са притворени, мое птиче, да не би да плачеш?! Приеми ме в плаващите минути на Безумство, летейки жаловито към тунела на Желанията!
Не тъгувай, мое малко птиче, ослепяло от завистта на огромния паяк - Живот, а позволи на една девойка да те докосне с нажежените си пръсти!
Не изстивай, мое мило птиче, кой ще ме топли, когато дойде Зимата?!
Не погребвай телцето си в Ада на пръстта и забравата, приятелче от детинство, изчакай ме!!! Позволи ми да догоня бесния ти полет към необятното пътуване! Не мога да живея сама!...
Не заспивай, чуваш ли?! Малко птиче, широко отвори Очи! Върни се, Ти!!!
Не склопвай по-черните от мъниста клепачи, мило мое птиче, как да успея да те спра?
От отсрещната страна ме вика отчаяно Младостта, склонна да ме спечели за своята бъдеща кауза...
...Мило мое птиче, на кого да угодя?!!!!.....
Тиктакането на птичето сърчице засенчи бурята от летящи щъркели, предвестници на Пролетта. Секундите отривисто гонеха човешките комерсиални чувства и се опитваха да ме предпазят от загубата на нежното Създание...
Не заспивай, приятелче Алено, чуй молбата ми! - викаше другостта на ехото и се блъскаше с далечните светли Звезди...
... Изстиналото телце върху дланта ми съсухри Илюзиите по красотата на младия момък отсреща... Очите - притихнали - стопиха Думите и се подиграха на поредната доза Чувствителност… Земята, помолена от тъгуващото момиче, даде последно Сбогом на угасналото малко птиче…
Зората на небосклона положи цветя от Синчец и се поклони на Създателя си.
……Защо?!.... ……Защо?!.... ……Защо?!....

Не умирай, птиченце свидно, Сънят събужда безсмислието на преживяванията и показва на уличните лампи нелепата шега на Вятъра!
Не умирай, мило приятелче, дарило ми Вяра от обич към изпитите от незрелостта лица!
Не умирай, приятелче от детинство, последвало незнайния Зов към несвободния избор, по раздиращия Глас на онази позорна Любов!!!....
……НЕДЕЙ !!! ……

31.03.2005 г.