автор: OmeRga

(на баба ми)


Помниш ли, когато внезапно си отиде?
(аз пазя празното в мен от този ден)
Оттогава постоянно ме преследва това писмо.
(ти не знаеш, но аз го включвам в послепис)
Скарахме се с думите тогава
и не си говорим вече
(в зората на отминалия ден
тегне вечно тишина)
стоят така -
не(дона)писани, разбъркани, сърдити
и кръжат около бялото писмо - не спират
като ятото оси от онзи сън,
бръмчат
неуморно, неясно и безумно.
Без глас.
Безспирно.

Това не са думите които исках да ти кажа.
Това не са моите думи.
Тях ги няма вече
навярно някой ги е взел..?!
Чакам ги безмълвно
Но другите ме следват.
Постепенно завладяват
пространството - лъчи.
Всичкото е вече хаос от звуци
винаги бръмчат.
Никога не казват.
Нищо никога не чуват......


Думите, които беше ти. И аз.
Помниш, зная.
Тях исках да ти дам в онова писмо.
Да ги вземеш във своята вечност,
за да бъда там и аз завинаги
с теб.

***

Но знам, ще дойде онзи ден,
когато в чакания сън ще отлетя.
Когато ще ме ослепи
бленуваната светлина
на моето ти и твоето аз.

Тогава, ще сме заедно.
Дотогава... ще търся думите за теб
Обещах ни - няма да се спра.

***

Сбогом, птица безпризорна…