автор: jeck

Тук искам да изложа нещо като есе, което бих озаглавил "Това, което го няма в енциклопедиите... " - в смисъл, че доста от определящите за живота ни неща, особено информацията, разкриваща какво уврежда здравето ни, трудно ще намерим или прочетем никъде, защото там са намесени интересите на печелещите от тези производства, най-съществените неща от живота са най-тънки и деликатни, а и рещаващите за живота ти неща едва ли някой ще може да разбере вместо теб и да ти ги даде наготово…. Така, отваряме енциклопедията:

"Екарисаж - място за преработване на труповете на животни чрез термична обработка за получаване на различни суровини за сапуни и други производства. "
При тази термична обработка се отделят газове, които се изхвърлят през един висок комин и се разнасят на километри наоколо. Миризмата е непоносима. Аз самият съм бил потърпевш от работата на тези предприятия. В Русе, през '81, '82, '83 живеех на квартира край ВТУ "Ангел Кънчев" и често падаше една такава задушлива пелена над целия квартал... Екарисажът беше на около 1км. по посока към Дунав мост. Около '83 започнаха по-упоритите хлорни обгазявания от Гюргево, от Румъния, но имаше разлика между едните и другите мъгли и аз определено ги различавах...
В Пловдив екарисажът беше на североизток от ж. р. "Тракия", на около 3--4км., но много често особено привечер под влияние на някакво леко вятърно течение от тази посока гъста зловонна мъгла застилаше комплекса... Някой път ако цяла вечер не се появеше вятър, не можеше да се отвори прозорец дори и на сутринта...
И в най-горещите и жарки дни (каквито в Пловдив Бог дал през лятото) съм се принуждавал да спя на затворен прозорец заради замърсения и зловонен въздух навън. Помня веднъж, като бяхме излезли да разходим Тони в една горичка, граничеща с ж.п. линията, извън комплекса. Детето беше в количката. Изведнъж вятърът донесе някаква бяла мъгла, но много задушлива... Чудехме се накъде да вървим, какво да правим да не стане нещо с детето, да не се задуши... Тогава казах на Силвия - да вземем да си тръгваме от тоя град, да си отидем в Сливен (преди да е завършила - тя беше тогава във II- ри курс). Но на другата сутрин пелената се беше вдигнала, така в течение на няколко дни лека-полека попрегорях и оставих назад ужаса от този следобед...
(Химическа война ... Доста от нас са живяли в определени моменти от живота си в условията на химическа война ... Често се чуват или четат констатациите на журналисти, че ние - Българите - сме устойчиви вече на какви ли не извращения, които и някои животни не издържат... Това се чува и в световен мащаб - че човекът се приспособявал към какво ли не, което животните не могат да понесат... Тези обобщения според мен са опасна тенденция, защото се правят от хора, които са в добро здраве очевидно, или не живеят по тези места…. Но те нямат право да правят обобщения от типа: "Ние хората свикваме с всичко"- защото много други при това "свикване" се поболяват и умират.
Въпрос е кои са хората, които свикват, не са ли те по-дебелокожите, по- безчувствените, по-тъпите... И... това, което остава след свикването, може ли да се нарече "хора". Дали след век-два няма да остане едно "пластмасово човечество" - едни говорещи пластмаси, повтарящи: "Ние свикваме, ние свикваме... ".
Това се отнася за обобщенията свързани не само с материалната среда, в която живеем, но и моралната среда, в която живеем. Претръпването към извращенията и гаврите на които ни подлагат, констатацията: "Какви ли погазвания на морала и ценностите не са се случили, та и това да ни учуди, какво ли може да ни изненада вече... " - е дяволска мисъл - тя лека-полека унищожава нашето ценностно ядро и отваря място за нахлуването в него на глупостите, породени в нечие тъпо, ялово съзнание... А такива глупости колкото щеш - по-голямата част от медиите пълнят главите ни с тях...).

Така беше в Пловдив до около 1988. Тогава започна някаква реконструкция на екарисажа - подменяха оборудването - май с американско (поне така бях чул отнякъде). После като заработи (поне така си мисля - че го пуснаха в действие с новото оборудване) - нямаше вече зловония над комплекса... Разбира се, имаше и други източници на отрови: "Агрия" - предприятие за селскостопански препарати, Комбината за цветни метали, ТЕЦ-овете. Газовете, изхвърляни от комините им не миришеха толкова, но май бяха не по-малко по-отровни.

………………………………………………………………………………………..

Обикновено като се приберях след работния ден и ... най-често говорех за работата си. Помня един ден как обяснявах на Силвия, че чувствам оня, "организатора", надзирателя като парче застинала лава - така ме потискаше формалното отношение на тоя човек, "отчитането му на дейност" при което той си беше забранил - поне в работно време човешките отношения с хората, които надзираваше... Друго подходящо сравнение би било: куче, което не знае нищо друго освен изпълнението на волята на стопанина за да оправдае хляба, с който го хранят. Следваше единствено собствените си интереси и безпрекословно изпълняваше директивите, които енергетика и по-горните началници му бяха дали.
В къщи си бяхме взели една книга за билките и същия ден разглеждахме описанието на билката "овчарска торбичка" и сравнявахме със стръкчетата, които растяха в изобилие из неподържаните градинки в "Тракия".
По това време хазяите решиха,че ще се настаняват да живеят в гарсониерата и аз се посъветвах с Наско Малинов, който ми предложи да дам обява във вестника и да оставя неговия телефон за обаждания (майка му и баща му бяха вече пенсионери - бяха постоянно в къщи).
Така намерих квартира в блок 151, пак в "Тракия".
Пак Наско Малинов ми помогна да си пренеса багажа - с неговата кола прекарахме всичко. Край мен е имало приятели все пак - колкото и да съм бил депресиран, колкото и да съм се чувствал безнадеждно - и Силвия, и Наско, и Георги Янев, и Румен са присъствали в живота си - и в живота ми... - живеели са пълноценно И СА МЕ УВАЖАВАЛИ (макар аз да не съм се уважавал) И СА МЕ СЧИТАЛИ ЗА ЧОВЕК (макар аз да не съм се чувствал човек... )
Не е бил черен, празен интервал от живота ми, както съм се усещал - те са вливали съдържание в живота ми, кураж, с душевното си, човешко, приятелско присъствие... Всъщност - това витаеше постоянно в съзнанието ми, един въпрос се появяваше доста често без да го викам (особено първите две- три години в Пловдив): За мен това като не е искрен, пълноценен живот - какво е това? Времето минава ли, аз въобще живея ли, в този кошмар, в който сам се набутах. Не можех да се осъзная, да повярвам, чувствах себе си и това около мен като нещо нереално.
Даже се питах: Хората около мен живеят ли, как ме чувстват - не можех да си отговоря на тоя въпрос...
Чувствах се страшно гузен по отношение на децата си... Гузен спрямо времето, което върви и е част от техния живот, а аз не мога пълноценно да присъствам в това време...

--------------------------------------------------