Мисля си,че знам
колко е трудно да загубя
една илюзия с главно И,
да притисна
онази ценна за мен обърканост
до стената на разума
и там
с възможно най-тънките си пръсти
да изровя пролука за нищото,
някак естествено,от самосебе си
нещо като да забия
кухненски нож в гърдите си
докато пълня гладът
с поредна ментална вечеря,
а сърцето да тупне
на масата
подобно петното до прибора
на господин Съществуване,
с който отдавна се дебнем
май,беше все от любов
или самотота залага на хората
кой кого да убие
и цялата тази материя,
светлината пребродила Космоса
само прозира през костите
търсейки друга опора
както и аз сега търся,
за да извадя очите си в дар на този
когото наричам Живот
или Любим,
примесен с леко сладникаво чувство вина
относно нещата
и мен.