автор: fakir

с прошка и разкаяние

На гости съм при майка ми. Седя на дълга маса заедно с вуйчо ми и вуйна ми. Вуйчо ми разказва някава плоска смешка. Слушам с половин ухо, защото искам да се обадя на баща ми, а не мога да откря номера. Боря се с телефона и разпъждам откъслечните фрази връхлитащи ме като нахални парцаливи свраки.

Най-накрая успявам да се свържа. Сигнал и прещракване. Тишина. изчаквам за да чуя гласа на баща ми, но тишината се разтяга и аз я прекъсвам:

- Ало, татко здравей! Аз съм. - пак мълчание, но вече усещам присъствието му. Едно едва доловимо присъствие на самотна зимна звезда - дали и аз не съм за него една далечна звезда? Разпъждам посърналите мисли, а през това време тишината расте, тишината говори, тишината крещи. Тя става толкова голяма, че оставаме само двамата с нея:

- Татко, добре ли си!? Чуваш ли ме?...Татко какво става? - говоря аз на тишината, а милиарди малки електрончета мълчаливо тичат към мен.
Чувам слаб стон - "Нима е толкова развълнуван, че не може да говори? Би било толкова ужасно и несправедливо. Татко, татко!... Не ме превръщай в студен айсберг, не ме затваряй в малкия ми свят. Татко, татко изчезни така както те нямаше до преди да се сетя за теб!".

- Татко искам да говоря с теб… - пак стон, но този път е по-ясен. Личи си, че се опитва да отговори - Татко къде си? - ровя в главата си за да си спомня къде живее баща ми и не мога - толкова малка звездичка и толкова много се е отдалечила …

Нечленоразделни думи, цяла фраза, с усилие се опитва да ми каже нещо…Сега разбирам - инсулт! - Баща ми е парализиран, не може да се движи и не може да говори. Някъде далеч, сам в самотната си къща баща ми умира, а аз дори не знам къде се намира…

Безпомощно се опитвам да подредя нещата. Мислите ми са като стари обрасли с водорасли рибарски важета. Опитвам се да свържа с тях трептящата ослепителна повърхност и мрачните дълбини на морето, но се оплитам и задушавам …

Реалноста услужливо заема мястото на съня. Събуждам се сам далече от близки и познати в чужбинската си квартира. Познатото кълбо кълчища и мръсен въздъх изпълва стомаха и гърдите ми, а ушите ми пищят по-силно от обикновено. Опитвам се да усетя мириса на завивките, но усещам само спарена топлина - свикнал съм с липсата на обоняние и сухото парене в полу-запушения ми нос.

Една навъсена неделя е тръгнала да си ходи… не, не съм говорил с баща си, защото той почина преди години от инфаркт - говорил съм със себе си.

17.07.2005