/ Продължение /
Разсъжденията си Х.Паницидис продължава така:
"Желанието не се нуждае от думи, дори от непосредствената красота на съвършеното им поставяне в звук и израз, а от предметността на всяко онова докосване, което не е това, което и думите си "мислят", че са, но води и отива отвъд тях, не в отвъдното, а в непреднамереното, непреодолимо отвеждане на искане - така водещо се в желанието си тяло към тялото, при което то единствено може да припознае създаденото в отговора като действителност, на която да се предаде с любов за любов или като действителност, която има да подскаже, че случаят с тази среща е такава болка, която от болка не може да се саморазпознае, за да не може и никога да не й се присмее.
Допуснатата възможност две желания да се срещнат и с телата си да се притежават така, както всяко едно от тях иска да притежава другото, може да подлуди всяка мисловност, която се опитва да проследи играта на това пожелаване - и насън, и наяве."
Всяка потребност, в това число и еротичното желание, има свой езиков израз, а и самият автор предложи да водим философски разговор по него, а сега обявява, че то не се нуждаело от думи, като с това очертава специфичен нюанс на любовното желание…Пътят на еротичното желание е полифоничен и в него има много неща, в това число и думите, и в частност към тях спада и еротичната поезия.
Съгласен съм с автора, когато откроява мига: "любов за любов", с което посочва еротичното като споделеност, но тази среща като правило е радост, а преминава в болка, когато се разпадне по силата на някакви обстоятелства.
Представянето на еротичното желание като "подлудяване" не е правомерно, защото тук вече сме в сферата на сластта, а тя е преход на еротичното в перверзно. Пренебрегването на тези граници прави и разговора некоректен.
В по-нататаъшните си разсъждения авторът ни предлага да се срещнем със следния парадокс:
"Парадокс. Да не се мисли за насладата, която си е пожелало желанието.Душата няма битие, съвместимо с предметността на пожеланото, споделеното и притежаваното сладострастие. Тогава тялото "говори" и се изразява вместо душата, а тя желае това "говорене", защото тогава не може друго, а неповторимостта на това съпритежаване няма като възможност друго битие - то е събитие за небитието, то протича в него, но проникнало го, то го разрушава, разрушава "самодоволството", "самоувереността", разколебава "самочувствието" му във вечността на неговата посредствена всекидневност."
Пожелаване на наслада от страна на желанието е тавтология и като такава е и парадокс. Но и персонифицирането на желанието си е чист парадокс. Насладата е предмет на желанието, в която то угасва, за да се възроди от своите източници, един от които е и самата наслада. Влюбените споделят чувства, притежават страст, но не и сладострастие, което е от родствена, но не тъждествена на страстта сфера. А езикът на телата не е някаква реалност, различна от езика на душата. Съпритежанието в еротичния процес има като възможност битието на новото, на възроденото желание, което израства на основата на предишното си задоволяване.
Правенето на ясно разграничение между еротика и перверзия дава възможност за по-добро изясняване на поставения в тази статия въпрос.
Желанието е страна на еротичния процес, чиято полифония са думите, прегръдките, целувките, милувките, фелациото, погледите и всичко това, в своята хармонична цялост, изгражда структурата на насладата. Градацията на насладата е изразена от автора по следния начин:
"Но за душата пожелала, когато не й стигат думи, идват прегръдки, когато и те не стигат, идва изгубването на тяло в тяло, когато и това не стигне, отново идват думите, а когато и тези не стигнат, и смъртта не е утешение.
Защото когато се обича, не стига, не достига тялото, не стига, не достига и желанието. Те са природа, а тя не знае обич, тя не знае тъга... Но тялото умира от обич, умира от тъга и е в природата му да може да мисли и разбира това..."
Заслужава внимание връзката, която се прави от автора, между желанието и смъртта. Да, има такава връзка, но за какво става въпрос? Не еротиката, а перверзията е път към смъртта, но Х. Паницидис не прави тези уточнения и разгаричения, и затова статията му, повдигаща важен въпрос може не само да не бъде разбрана, но и самата постановка на въпроса става не особено коректна.
В лицето на човека, именно като природно същество, природата може да обича, да тъгува, но не всички философи, а не и всички младежи, а и възрастни са добре запознати с особеностите на еротикта и, в частност, с природата на еротичното желание. Това, което човек развива като еротичен процес в значителна степен влиза в разрез със собствената му природа.
Умирането то обич и от тъга са реалности, които са доказателство за нарушаванена мярата на човечността на човешкото, за човешко, което е излязло извън своята мяра…
Голите тела са съдържание на еротичния процес. Авторът описва това по следния начин:
"Голото тяло не е мечта, която да изгаря духа, той е и негово постижение, а и самото тяло така мечтае себе си - голо и с него при в своите обятия.
Тялото е по-предпазливо от желанието, но желанието е по-всеотдайно от тялото.
Тялото по природа е свързано с "отвъдност" и я желае - то иска себе си с друго тяло, за да се види. Само при другото тяло, то може да бъде и друго - при себе си и то само защото онази другост се е предала на тази обсадила я все-сетивност, но това е едно преобръщащо-превръщащо се отношение, и тук душата е сетиво наравно с всички останали.
Тялото ни се отдава на желанието си, но се отдава и когато пожелава пожелаването си от желанието на друго тяло."
Тук авторът прилага чудесна логика, за да обясни "преобръщащо-превръщащото се отношение", чрез което еротичното желание се възпроизвежда
/ Следва /