автор: dara33

В един зоопарк, в една доста обширна клетка живеело жирафчето, което не познавало джунгалата и удоволствието от това да тичаш на воля из зеленина и цветя. Това жирафче се казвало Нана. Имало дълго вратленце осеяно с кафяви петънца и било жълто, като нарцис. Все се усмихвало, а и обичало да похапва пресно окосена тревица, ето защо хората го обичали и закачали. Нана била самичка, а до нейната клетка живеели маймунките Зия и Накси. От тяхната клетка непрестанно се чували писъци и смях. Нана проточвала любопитно вратлето си и питала:
-Хей, палавници какво правите?
-Люлеем се...люлеем се...отговаряли Зия и Накси.
Нана се усмихвала на малките палавници. После обточвала вратле и гледала слънцето. То светело топло и ласкаво галело всички, които го обичали. Едно слънчево зайче се заиграло в клетката на Нана.
-Ти си жирафче нали? попитало то.
-Да, живея тук и хапвам тревица.
-Пък аз пътувам. Наричат ме слънчево зайче- пътешественик.
-Къде си било? Разкажи ми...
-Бях надалече, в родината на жирафчетата. Там е топло и жирафите тичат на воля из поля и цветя. Ти защо не си при тях?
Въздъхнала Нана.
-Ех...тук съм се родила и тук ще си умра. Как да отида толкова надалече?
-О, жирафче не искам да тъгуваш. Ще попитам слънцето и то ще помогне.
После слънчевото зайче се затичало нагоре и изчезнало.
-Зия,Накси чухте ли? Слънчевото зайче ще се върне и ще ме научи как да отида при мойте братя и сестри.
Зия и Накси се разсмяли.
-Защо ти е да напускаш зоопарка? Тук имаш дом. Хората те обичат. А и децата ти се радват. Ти си единственото жирафче, което се усмихва и дава дългото си вратле да бъде погалено от тях.
-Тук е хубаво и съм свикнало, но ми се иска да се махна там...далеко...Ех, мили маймунки вие не ме разбирате.
-Разбираме те Нана. Ако си отидеш ще ни е мъчно за теб.
-Сега ще поспя, а когато се събудя дано слънчевото зайче да се е върнало при мен.
После Нана заспала и засънувала чудните си жирафски сънища. Когато отворила очички видяла, че слънцето е залязло. С настъпването на утрото Нана станала нетърпелива. Главичката й все нагоре към слънцето била вдигната, а в очите й се четяла огромна надежда. Минали дни. Дните се превърнали в месеци. Слънчевото зайче не се завръщало.
-Нана, То не си дойде, значи няма път, който да те отведе при твойте сестри и братя - казали маймунките. Само не тъгувай. Ние ще ти потънцуваме и попеем.
После започвали да подскачат и с крясъци нарушавали тишината в целия зоопарк.
Нана поклащала главица и продължавала да очаква завръщането на слънчевото зайче. В едно утро Нана се събудила от гъделичкане. Помислила, че маймунките я закачат, но после видяла, че те още спят. Когато отворила широко очите си видяла слънчевото зайче. То се усмихнало и казало:
-Върнах се. Ох, много пътувах и много се уморих.
-Разбра ли как ще отида при мойте братя и сетри? попитала Нана.
-Слънчо каза, че е нужна смелост. Трябва да се хванеш за мен и аз ще полетя. Слънчо ще ни помага и няма да залязва докато не стигнем в далечната страна на жирафите.
-За теб? Ти си мъничко, а аз голямо. Как ще ме носиш?
Слънчевото зайче се усмихнало.
-Хайде хвани се за мен. Ще видиш- чудо!
Нана прегърнала слънчевото зайче и полетели. Тя извикала:
- Маймунки, довиждане...
Маймунките скокнали, но нямало как да спрат Нана. Помахали и за сбогом.
А жирафчето и слънчевото зайче летели над земята дълго. Най- сетне стигнали до страната на жирафите и слънчевото зайче плавно се спуснало на една поляна. Там Нана видяла други жирафчета и затанцувала от щастие. Разбира се останала в тази страна, където открила удоволствието от тичане на свобода по поляните и познала щастието да бъде сред себеподобни. Слънчевото зайче отново тръгнало да пътешествува и кой знае, може би отново търси начин да помогне на някой обитател в зоопарк. Нана никога не забравила палавите маймунки и понякога с вятъра им пращала целувки и цветя от мястото, което нарекла свой- дом.
Сега лека нощ и сладки сънища.

Нана сладко нанка.
И сънува сладък сън.
Ти очички затвори,
като нея в сън се потопи.