Всеки иска да държи Рая в собствените си ръце
Когато и последната свещ догоря, тя спря да пише и пое дълбоко дъх. Мина известно време,
докато очите й се адаптират към към настъпилия мрак. Доближи се до малкото прозоче, препречено
със зловеща ръждясала решетка. Слабият и тънък лъч лунна светлина, процеждащ се иззад облаците,
падна върху острието на ножа и то проблясна примамливо. Все още не можеше да подреди мислите в
главата си, а моментът наближаваше. Чу тежки стъпки да отекват бавно в коридора. Беше той. Можеше
да усети горещия му дъх през каменните стени. Сниши очите си на нивото на изгнилата и студена
дървена маса и замислено се загледа в големия нож. Пред погледа й изплуваха отново онези картини...
Лежеше безгрижно на зелената, осеяна с бели цветя поляна и се радваше на всеки дъх, който поемаше.
Бе толкова млада. Животът беше пред нея. Из въздуха се носеше опияняващият аромат на пролет. Големите
бели цветя леко се полюшваха от топлия ветрец. Затвори очи и започна да се унася. Внезапно вятърът
довя до ушите й приглушено шумолене. Мина доста време до момента, в който осъзна, че някой се
приближава към нея. Този някой стъпваше почти безшумно, но тялото му огъваше високите стръкове
трева и това предизвикваше шум. Изникна откъм посоката, в която тя вече гледаше... Макар и да
очакваше нечия поява, когато бялото му лице се откри от тревите, рязка, но почти незабелязана
конвулсия разтърси дотогава отпуснатото й тяло. Като, че ли вече не усещаше силния допир на земята
под себе си. Почувства се нестабилна, но не и застрашена. Когато успя да се опомни, осъзна, че се
взира в него сякаш бе под хипноза. Първото нещо, което забеляза, бяха очите му. На пръв поглед
изглеждаха жестоки и като, че малки пламъчета играеха нейде дълбоко из тях. Секундите се нижеха,
а той я изпитваше с поглед. Колкото повече гледаше очите му, толкова по-добри изглеждаха те. От тях
струеше спокойствие и уравновесеност. В този момент ни най-малко не подозираше... Изведнъж мускулите
на лицето му раздърпаха и изкривиха изражението му така, че по него тя можеше да прочете огромна
болка. Той тежко се стовари на земята и чак сега й се стори, че започна да диша. Бавно и дълбоко.
Едва сега забеляза, че беше ранен. Бързо успя да излезе от връхлетялия я транс и изтича до него.
Раната в рамото му бе дълбока и тъмна. Тя извърна поглед за момент, защото картината бе покъртителна.
Той се мъчеше... Пое си дъх. После наведе глава към челото му и го целуна. Бавно прокара пръсти през
косата му и се остави да бъде погълната от очите му...
Огромното махало на стария дъбов часовник отмери дванадесет съвършено еднакви по звук и
продължителност тежки удъра. Когато и последният тон бе погълнат от каменните стени на крепостта,
тя чу тежките стъпки точно зад величествената черна врата. С едно бързо и ловко движение се спусна
към ножа и го грабна. Скри се зад вратата и притаи дъх. Чу се дрънчене на стари вериги. Ключът се
превъртя със скърцане в ръждясалата ключалка. Вратата бавно започна да избутва тялото й към стената.
Сърцето й биеше лудешки сякаш.. искаше да изкочи от крехките й гърди, където толкова дълго бе стояло
затворено. Дълга сянка се появи на мястото на слабия светлинен лъч. Напрежението бавно убиваше
решителността й. Ръцете й трепереха, но тя стискаше силно студения нож. Чакането й се стори вечно.
Накрая внушителната му фигура се поададе иззад вратата. Обляна в студена пот, тя се хвърли от
скривалището си зад вратата към него. Той рязко се обърна с лице към нея. В този момент тя замахна с
ножа, но успя само да съдере дебелата и груба дреха на мястото, където покриваше рамото му. На слабата
светлина плътта му се откри и тя за последен път видя този белег. Белегът от някогашна дълбока рана...
Той успя здраво да стисне ръката й, която държеше ножа. За момент никой от тях не направи нищо.
Погледите им се срещнаха и на нея й се стори , че вижда сълзи в очите му. Реши, че това е просто игра
на светлината. Просто илюзия. Каквато беше и животът й между тези четири каменни стени. Не сваляйки
очи един от друг, тя започна да диша по-спокойно, докато той бавно отпускаше пръстите, с които бе увил
здраво китката й. Вече водеха двубоя само с погледи. Когато той напълно я освободи от хватката си, сълзи
започнаха неудържимо да се стичат по бузите му. Тя не вярваше. Всичките тези години зад могъщите камъни
на крепостта я бяха научили, че всичко, в което вярваш, рано или късно се превръща в лъжа... Мислеше, че
светлината продължава да си играе със съзнанието й. Рязко вдигна дясната си ръка и заби ножът право в
сърцето му. Усети как острието разкъсва крехката плът и пробожда силния мускул на съцето му. Тъмна и
гъста като смола кръв напои дебелата му дреха. Той остана с отворена уста, неизрекъл думите, с които
веднъж завинаги щеше да я освободи... Стовари се тежко на ледения под и започна да трепери. Кръвта
бавно напускаше вените му и хладно целуваше босите и крака. Тя клекна до тялото му. Смъкна окъсаните
си дрехи и го покри с тях. Белите й криле се разпериха над него. Облаците освободиха луната от своята
примка и светлината заструи с пълна сила през малкия прозорец. Тя видя потъмнелите му очи да се движат
за последно. Погледът му се плъзгаше по голата й плът. Погледна я в очите и със сетни сили простена.
Той плачеше. Плачеше като дете. И това не беше илюзия. Бе самата истина. Тя я усети дълбоко в сърцето
си. Всичко бе толкова реално.. за пръв път през всичките й години тук... Плахо протегна ръка и докосна
горещите му сълзи. В този момент осъзна какво е направила. Тя беше свободна... Беше свободна и без това,
което извърши. Погледът й се замъгли. Цялото й тяло се тресеше в ридания, докато малки посивели перца
затрупваха бездиханното му тяло...