автор: Moon_Goddess

Бягай надалеч... Бягай от себе си!


Земята се тресеше под тежките му стъпки. Дъждът се стичаше по цялото му тяло. Пейзажът се кривеше в страшни картини. Вятърът виеше свирепо в главата му. Бягаше все по-бързо и по-бързо в прегръдките на тъмнината. Все още можеше да долови зловещите им писъци далеч зад себе си. Мислите се движеха със скоростта на светлината в главата му. Удряха се в скритите ъгълчета на съзнанието му и с подновени сили се засилваха. Пробождаха мозъка му болезнено. Съзнанието му трудно можеше да разпознае реалността.
Суровата реалност, от която толкова дълго време бе откъснат. Всъщност колко? Там, зад черните стени без пролука, през която да минава дневна светлина, сред натежалия със задушлива миризма на восък въздух, носещ се из обширните зали, той бе изгубил представа за времето. А то бе изтекло през пръстите му, без той да е в състояние да го задържи. Дни наред отровата бе разяждала съзнанието му. Бе рисувала пред очите му нереални картини.
Когато умората започна да сковава мускулите му, дъждът вече бе спрял. Писъците не се чуваха. Гробната тишина на нощта бе страшна. Стигна до влажен каменен тунел, в далечния край, на който мъждукаше бледа зелена светлина. Всичко, което ушите му долавяха бяха капките, които му напомняха... Спря се и стисна с ръце главата си. Монотонните напеви и зловещите шепоти го преследваха. Ехтяха безмилостно в дълбините на съзнанието му. Останал без дъх, опря гръб в каменната стена на тунела и
бавно седна на мократа и кална земя. Затвори очи и се остави да пропадне. Падаше, падаше... Съзнанието му се разкъсваше между съвсем пресните спомени за забвението, в което бе затъвал минута след минута, неопределено дълго време, и настоящия момент, когато вече бе далеч от Тях. Виждаше тъмно червената кръв, която се стичаше на тънки струйки по напуканите стени и чувстваше натрапчивия вкус на смъртта. Опита се да отвори очи, но клепачите му бяха като слепени.
Нова вълна на безнадеждност го заля и той бързо скочи на крака. Усети как въздухът около него се раздвижи и потрепери от ужас. Започна да се обръща рязко във всички посоки, опитвайки се да извика, но от гърлото му излизаха само приглушени стонове. Нима го бяха намерили? Дори тук? Скърцането на ноктите им по влажните стени се врязваше в мозъка му. Силните им писъци отново изпълниха въздуха. Те бяха тук, за да го вземат обратно и когато това станеше, той нямаше да може да избяга повече... Изведнъж успя да
отвори очи и всичко свърши. Огледа се ужасен. Нямаше ги. Само бледнеещата зелена светлина. Пое си дълбоко дъх и, обладан от необясним прилив на енергия, побягна. Бягаше с всички сили. Бягаше към светлината. Колкото
повече се приближаваше към нея, толкова повече тя се отдръпваше.. толкова повече той се изтощаваше. Невидима сила го сграбчи за врата, рязко го дръпна назад и го стовари на земята. Дишането му започна да се затруднява.
Безформена сянка пробяга бързо пред погледа му. Той усети, че нещо се движи нагоре по гърлото му. Бе принуден да отвори уста и оттам изтече гъста струйка кръв. Болезнена кашлица разтърси тялото му. Отново живи спомени
запрепускаха из главата му. Високите фигури с черни роби с качулки.. гробовните им песни.. кръвта.. отровата.. свещите. Дори не знаеше как се озова на Онова място. Това, което знаеше със сигурност бе, че сега бе на свобода, но не знаеше дали това ще продължи дълго. Изгуби съзнание.
Когато се опомни нищо не се бе променило. Все тази зловеща тишина, нарушавана единствено от падането на капките. Изправи се бавно. Това щеше да бъде последният му опит. Забравил за болките в дробовете си, за
студа и умората, той тръгна към края на тунела. Постепенно ускоряваше крачка, докато накрая усети, че се носи светкавично бързо към светлото петно, което растеше. Когато се приближи максимално, присви очи, защото
светлината бе ослепителна. На границата между мрака и светлината мускулите му не издържаха. Оставаше още само крачка. Той усети, че силен въздушен поток го засмука в светлината и го завъртя. Изведнъж ярката зеленикава светлина остана зад гърба му. Пред него се откри изгряващото слънце иззад клоните не голи дървета. Бе пусто и съвсем тихо. Всичко бе съвършено естествено и нормално. Той се стовари на земята и разкъса тишината с истеричния си смях. Смееше се от радост. Смееше се от ужаса и напрежението, които бе изпитал, но това повече нямаше да се случи. Смееше се , защото успя да се откъсне от тази тъмна секта и от Тях. Най-после щеше да започне живота си отначало и никога повече нямаше да Ги види. Бе прекалено
далеч от Тях, сякаш на другия край на света. Тук щеше да бъде в безопасност, щеше да вижда дневната светлина и да й се наслаждава. Щеше да живее. Да живее наистина! Бе толкова развълнуван, че най-сетне
успя да се освободи. Опиянен от щастието, се смя докато остана без дъх.
Когато се успокои, му се стори че чува странен шум. Бавно вдигна глава. Пред погледа му бяха Те...