автор: Anton_Fotev

Вихрен изключи итернета, изгаси лампата и остана сам с прозореца, през който надничаха в душата му светлините на нощен Бургас. Сърцето му усети как стихва глъчката, създавана от летежа на хиляди чевръсти пръсти по клавиатурите на недивими, скрити някъде там компютри, как се оттегля усещането за допир, родено в частни разовори с хора, скрити зад ярки превдоними и безкомпромисни мнения.

За пръв път го правеше - да напусне глъчката на оживлението, на вихрения, заразителен, опияняващ поток от човеки присъствия, смях, гняв, думи и стилизирани лицеви изражения. За пръв път усещаше потребност да остане насаме със себе си и в същото време да усети безмълвното присъствие на вещите от стаята зад гърба му...

Просто да бъде ..... Тук. Докосна копче и чу как замира дори мъркането на вентилаторите в утробата на машината. Липсата на привичния механичен звук се оказа оглушителна. Почувства се залят от безмълвното и ненатрапчиво присъствие на най- различни, забравени неща: миризмата на теменужката върху перваза, тиктаканията на часовника - малки звънчета в косите на тишината, усещането за заобикалящ го бетон и вар, натякващата нещо си патина по стъклото, създадена чрез съзнателно пропускане на много измивания... Натюрморт с негово участие.

Миг след това се усимхна и разкъса с един удар на сърцето си обгърналата го паяжина от безжизненост и усещане за враждебна другост на нещата от реалносттта. Светлините от потъналите в тъмнокадифена мекота туловища на блоковете най - сетне стигнаха до дъното на зениците му и останаха там. Крехка до обич мозайка от нощтни лампи и сияещи отвътре щори и завеси, и голи прозорци одушевяваха представата му за града и я възвръщаха в първичната й свежест и невинност. Само за един миг спящия в краката му град престана да бъде безформено чудоще и се превърна в онова, което винаги е бил - ръкотворна приказка, обиталище за безброй малки деца, жени, старци и мъже, въплътена в горен и прераждан камък жажда за богоподобна съзидателност.

В родената за възкъсващи тайнства нощтна тишина погледа му се приплъзна към самотната светилна в жълто и синьо, идеща от жилище в отсрещния блок. Видя квадратно златисто око с електнонно синя зеница - уютен аквариум за заспалото пред новините семейство.... Бяха напълно непознати и той ги обичаше.

Чуваха се щурци и небето имаше ръждивотъмния цвят на запалени облаци. Ниски и болни облаци, родени в утробата на Нефтозавода и осветени от ренгена на яркото нощтно осветление - градът беше малко дете и спеше на включени лампи - без звезди, мрак и прозрения.... В този град имаше двеста деветдесет и девет хиляди и деветстотин непознати и той ги обичаше.

Изяде домат със сол и две филий хляб. После послуша още малко тишината, възкръснала не само в стаята, но и в ума му. Накрая си легна и сънува тъжен сън, сън раздяла с момиче, което беше обичал както никоя друга.
На сутринта отиде на работа.

----------------------------------

Нощтният сън го тормозеше, докато ковеше кофража за поредната бетонна заливка - дърпаше чука от ръцете му, намяташе плаща на умората от будуването върху раменете му и дори се втренчваше в зачервените му очи от всяка гладка повърхност, способна да отрази безжалостен слънчев лъч. Вече изнемогваше, когато мъчението изведнъж свърши. На обяд, докато другите хапваха, Вихрен дремна и се събуди някак оживен и изълнен със сили. Кратката, безкартинна дрямка го беше изпълнила с лекота, с готовност за работа и той дори лекомислено си обеща тази вечер да чете за изпитите, които му предстояха в университета.

А и нямаше вече ярко, обедно слънце, нямаше ги острите отблясъци от всеки метален предмет или стъкло, плисващи ярки лъчи в изненаданите му зеници. Облаци бяха покрили небето и мъхнатите им лица бавно се свеждаха над мъничкия човешки свят, над Бургас, над работната площадка, където работеше Вихрен. Облаци, пълни с кристалчета лед, превръщащ се в разачаровани от самите себе си тежки дъждовни капки.

Вихрен първо беше намокрен, а после усети върху гърба си деликатните игли на стичащата се небесна вода, докато тя се превръща в крехки снежинки.

Плавно и неусетно се изнизаха часовете до края на смяната му - без болка и напрежение, обгърнати в нежната пелена на паяжинен снежец, сипещ се от смилилото се над него лятно небе. Някъде там, над прегръдката на хладните облаци, слънцето прескочи зенита си и протегна своята светлина към западния ръб на света. После - малко след това, някъде към пет следобед - тежката ръка на началник смяна потупа рамото му и го изтръгна от унеса на мирния, съзидателен труд.
Беше време да си тръгва.

Строежът се намираше в близост до парка между Зорница и бившия Кабелен завод, и след работа винаги отиваше там за няколко глътки спокойствие и безметежно, зелено спокоствие. В миговете, когато сядаше на някоя леко мръсна пейка, внезапно - като проблясък в тъмна нощ- му минаваше мисълта, че се е променил безвъзвратно и вече не е онова момче със стоватова усмивка, крачещо по улицата с бутонките си за футбол. Онзи младеж никога не би се взирал с такова отчаяние в снежинките, прехвърчащи през плетеницата от въздух и зелени клонки, през изящната и нежна корона на брезичката пред него.
Никога не би копнял за дъщерята на смъртта.

За едно момиче с очи, огромни като божията доброта и дълбоки като сърцето на злото. С нежни и студени пръсти, дълги и крехки като дихание в зимен ден. С изтънчена и изящтна усмивка, която откриваше както в обедното слънце, когато - ослепял и през пролуката на пръстите си - се взреше в огнения му лик... така и в нощното було на Луната, було от сребро и любов положено върху потръпващия в своя сърдечен ритъм, спящ и безумно жив свят на земята... Виждаше я навсякъде, дори във вятъра, плъзгащ се над дръвчетата около пейката му... Виждаше я в собствените си стъпки през накърнената трева... защото не бе дошъл по асвалта на алеята, а бе прегазил през зеленомокрите снаги на треви и цветя....
Нея я нямаше.

В този миг за втори път през деня усети ръка на рамото си - този път обаче дланта беше тъй нежна и безтегловна, че сърцето му изтръпна - само няколко снежинки повече са кацнали върху ризата му, само листо е докоснало бузата му по пътя си към мократа земя. Илюзия беше това докосване, сладка лъжа на собствената му жажда за нечие присъствие, усещано с копнеж във всяка снежинка наоколо, във всяко кристалче белота, спускащо се в тишина и мълчание през зелените корони на брезите и смърчовете.

Затвори очи, наклони буза към лявото си рамо, затаи дъх.. и под спуснатите си, стиснати клепачи усети, че иска да заплаче - но беше мъж и само се усмихна:
- Искам да си ти, а не лека клонка, кацнала на рамото ми. Моля те, нека си ти.

Дъх на февруари в зноен летен ден, вихрушка от топъл и пълен със сняг въздух около него, пропускане на миг от неприкосновенното време на вселената. Мъжът още седеше на пейката със затворени очи, но без намек за движение присъствието се беше озовало пред него и докосваше с неизразима деликатност спуснатите му клепачи.
Не смееше да си поеме дъх, да извика, да продължи да мълчи, да се засмее, да протегне ръце пред лицето си. Обзет от чувството, че ще срещат само празен въздух, че ще срещнат нечия забравена мъничка длан, че ще улови само снежинка в шепата си, че ще се преплетат с нейните нежни и крехки пръсти.

Докосването по лицето му се оттегли и той въпреки стона на душата си отвори очи. Не можеше дори за миг да допусне мисълта, че това може да е тя. Не можеше дори за миг да допусне мисълта да стои със затворени очи и да я остави да си тръгне. Отвори очи и бавно, на пресекулки пое дъх - замръзнал, неподвижен и безпомощен пред своята напусната и незабравима любима.