Тежко утро както вече ти казах.
Сънувах, че се разхождаме в някакъв много красив град, и си казвам, че ето на, светът не е толкова малък и скучен както аз го живея. Незнайно как (така става в сънищата, за разлика от реалния свят където винаги се знае защо и как) се отзоваваме, под един скалист връх. Планината трепери и всеки момент ще се разцепи, а ти се смееш и ми казваш, че искаш да останем. Аз ти се хиля и разбира се съгласявам (трилър). Наблизо минава човек и ни казва, че ще да сме глупави щом планината се цепи, а ние не се спасяваме. Игнорираме го и застанали от деветте страни на чудовищната цепнатина и хипнотизирани гледахме върха. Трусовете се усилват, а цепнатината се уголемява. От върха падат камъни и късове скали. Цялата планина се гърчи и бръчка. Бягам по наклонена скала, наоколо гъмжи от диви животни. Мога да пипна муцуните им ако поискам. Всичко се тресе, руши, вие и гърми. Все по-нагоре, и все по-нагоре… докато накрая скалата стига до тавана (?!?). Недалеч има малка скрита вратичка и аз се промъквам през нея. Оказвам се зад кулисите на огромна сцена. Тук също цари суматоха, но земята не се клати и поне няма опасност за живота. Хората с които се разминавам ме разглеждат подозрително. Знам, че мястото ми не е тук, но се преструвам на зает и се смесвам с група сценични работници. Те се преструват, че не ме забелязват. Питам един от работниците, как да стигна до втория балкон, а той ми казва да се наредя на опашката от зрители и да измъкна незабелязано когато стигна служебния елеватор, На втория балкон съм. Тук е съвсем пусто и аз продължавам необезпокояван да се изкачвам все по-нагоре и нагоре. Отново таван и малка вратичка. Промъквам се през нея и излизам на... горната земя (Ами така е в приказките, на който не му харесва да си стои в реалния свят. Аз лично предпочитам да живея в приказка). Оказва се, че целият театър е всъщност сцена на друг по-голям. Питам се колко ли още вложени като матрьошки един в друг театри има - ами ако нямат край?! Но този е по-особен. Няма декори, няма въжета и машини, само светлина, въздух и присъствия, много присъствия. Не се замислям вече дали някой ще ме попита какво правя тук, защото няма кой, както и няма тук и там. Това е един свят и аз съм едно присъствие в него, нито по-голямо, нито по-малко…
Време, време, време... Часът е 6:15. Гади ми се, ушите ми пищят, гърлото ми е пресъхнало, в главата ми тракат изпуснати влакове. Време, време, време... след малко ще трябва да стана и да правя това което правя всеки ден (без събота и неделя, защото тогава правя други едни и същи неща). Мисля си, че изпитвам съчувствие към малките интелигентни устройства около мен - може би, защото и те са като мен, изпълняват прецизно функциите си, добрички и винаги на разположение, а когато се развалят ги изхвърлят на боклука. Та на кои му трябва телефон, които няма звук? Или пък спрял часовник? - Хм, аз лично бих носил такъв часовник - ей така, просто от състрадание и в знак на протест, против времето!
Броим, броим, броим... Броим целувките, броим усмивките, броим часовете и минутите които ни остават докато се събудим или всъщност заспим... Почти седем часът, още 15 мин и ще се включи радиото. Това ще означава, че ми остават още 30 мин, е хайде да са 35 - всяка минута е важна, всяка минута е ценна, всяка минута е открадната глътка свобода... преди да започне цикъла...
Сравняваме... Сравняваме хората - Ето, този е добър, а този е лош, този е умен, а този пък - глупак. А и по-зле може - този е определен като лош от закона, от някои си, от обществото (това пък е ламя с една глава и 100 тела), та щом така са го определили, значи е лош!
Майната му! На кой му трябва време, когато има вечност пред себе си? А на кой му трябва да брои минутите и часовете, когато няма време? Всичко е един сън...
Като казах сън, радиото се е включило. Опитвам се да отгатна колко ли е часът. За съжаление рядко не успявам, половината ми мозък не спи и брои минутите. Понякога се опитвам да се излъжа, че е е по-късно и да си подаря някоя и друга минута, но обикновено номера не минава...
7:49:21 - двадесет секунди до изстрелване. Екипажа е депресиран, половината хленчат и стенат, а другата просто е бойкотирала мероприятието и никакви заплахи не помагат. Сритвам хленчещите и привличам на своя страна няколко от обезверените като ги убеждавам, че ако станем ще стане още по-зле та следователно края на света ще настъпи по-скоро. С мнозинството на своя страна успявам да задвижа туловището и то се повлича към банята... хайде пак в месомелачката!
09.05.2005