(есеце)
Сънувах сън, дълъг и мъчителен като работен ден. Всъщност, това си беше работен ден. Когато обаче се събудих, разбрах, че сънят е започнал от нещо друго - от един документален филм....
„Как възприемат хората по света промените настъпили в края на Двадесети век?" - Банално! Ясно е как ги възприемат, та нали и ние живеем в това време, гледаме телевизия, слушаме радио, ровим се из Интернет, от време-навреме четем вестници, а понякога дори и книги…
Ти знаеше ли, че има цели градове, наричани колонии, в които живеят само свръх-богати. Китни, зелени кътчета, с луксозни едноетажни къщички, обзаведени по последната дума на модата и техниката, полета за голф, плажове с мек пясък и лазурно море. Тези градове са заградени телени мрежи и строго пазени от частни охранителни фирми. Според един от хората живеещи в тях, колонистите не виждат особена причина да излизат навън. В тези градове, те се чувстват сред съмишленици, сигурни и защитени от престъпността. Те не обичат да се блъскат в супермаркетите, или смесват с простолюдието в киносалоните. Те си имат тяхното „барбекю", домашното кино, голфа и частния плаж…
На фона на райските кътчета, мрачната, мръсна квартира с неугледната, разпусната фигура на застаряващ, наскоро уволнен работник изглежда нелепо. Той открито негодува - „Те не могат да разберат какво означава тази работа за мен! Как ще се оправям сега? Затворили са се в техните сигурни градчета и нехаят за хората като мен, но те все някога ще трябва да излязат!…". Аз не знам дали „те" някога ще излязат, но мисля, че хората като него със сигурност ще влязат някой ден…
Широко усмихната млада (16-17 годишна) китайка разказва за себе си. Тя е работничка в цех за производство на кукли „Панда" и получава около два долара на ден. „Докато работя е добре, но когато спра и се замисля за това еднообразие…дните са едни и същи и нищо не се случва - подтискащо е…" - казва тя и се смее. Смее се защото е млада и защото живота в нея е твърде силен за да бъде смазан. Във фабриката десетки жени с безизразни лица трескаво шият. Групов транс. Не знам дали трудът ги облагородява, но със сигурност не осмисля живота им. „Тук, това което получаваме не е много, но е десет пъти повече отколкото на село. Освен това има толкова много информация…." - и пак се смее. Така се смее, че се замислям дали нещо друго има значение. Дали това не е смехът на духът, който се забавлява докато ъгловата фигура със стиснати зъби, делово се опитва да го окове и накара да върти мелницата. Искам да вярвам, че рано или късно, на духът ще му писне да играе ролята на затворник, ще престане да се смее и да се преструва, и просто ще си излезе минавайки през стените …
Бунище, между стърнищата и боклуците се скитат деца. Дрипави старци стоят пред порутени колиби. Недалеч се въздига ъгловата бетонна постройка без прозорци на която с големи букви пише „InfoSoft". Това е Индия, страната на мизерията и високите технологии. Затворено помещение с неонови лампи, в дълги редици са наредени компютри и хора със слушалки. Млад мъж съсредоточено слуша гласът в неговите слушалки „…между четиринадесетата и петнадесетата си година изпитва проблеми когато ходи до тоалетна…". Мъжът съсредоточено набира на клавиатурата думите които произнася гласът. Това са коментарите, които американски доктор е записал на диктофона си докато е преглеждал пациент в Америка преди около половин час. Американския доктор няма време да набира текста в компютъра си, а и е доста по-евтино (около 30 пъти) ако използва услугите на индийската фирма…. както казва коментарът, след като глобализацията се разправи с изнасянето на предметното производството в страни с евтина работна ръка, сега идва ред на офис дейностите. Коментарът завършва с „В този свят на пазарна икономика, мястото на хората ще се определя от образованието което са получили…" - т.е. по нашенски „Учи за да сполучиш!". Само където, нищо не се споменава за хората които не са учили и живеят в заградените райски колонии, но те май не са тема за обсъждане …
Работих, цяла нощ, много години… Огромно помещение с висок таван, много машини наредени в редици от двете му страни. Аз съм на една от първите. Машината е с дълъг конвейер по който закачени най-различни дрехи. Някъде в задната му част те се перат и гладят, а в предната, където стоя аз, дрехите се пакетират и подреждат. Всичко това машината прави сама. Това което правя аз е да взимам готовите дрехи и отново да ги закачам на конвейера за да бъдат отново изпрани и изгладени. Всичко това е забавно, защото дрехите са различни и понякога падат на земята, аз ги вдигам и сгъвам, подавам ги на машината и тя ми казва „Благодаря!". Недалеч от мен стои сериозен млад мъж в безличен костюм. Той зорко следи дали съм зает. Работата му очевидно е по-важна и по-добре платена от моята и затова той е по-отдаден на нея. Наблизо минава група добре облечени мъже, които си говорят непринудено. Един от тях, забелязва часовника и пръстенът ми, спира се и саркастично забелязва „Не знаех, че вие тук си купувате такива неща!?" - в очите му прочитам истинския въпрос - „Откъде имаш пари и време да мислиш за такива неща?!". Опитвам се да му отговоря, че това не е моето място и аз съм тук само за малко, но той вече бърза да настигне групата…
Седя в единия край на дългата машина. Това е друга машина и този път аз не съм оператора, а материала, оператора е на другия край. Това е офис машина за бюрократи. Тя прилича на огромна, къса и дебела автоматична пушка. По дължина в нея се нареждат документи, също като пълнител за автомат. След това оператора застава на контролния пулт в неговия край, наглася си окулярите и започва да обработва документите един по един: „Да! Не! Да се провери! Невалиден! Не е за тук!..."…Та аз съм в другия край, пред дулото гледам през обратната страна на мушката към оператора. Знам, че съм част от процедурата по обработка на документите, те се свързани с мен или аз съм свързан с тях…не знам, май всъщност аз съм допълнение към документите. Оператора си говори с някой в слушалките и от време-навреме ми задава въпроси. Гледам право пред себе си няма какво да крия по отношение на моята самоличност….
Новото устройство „Персонален Асистент". То е миниатюрно, събира се в ръката ти и е безкрайно интелигентно. Към него има приставка с метални пластинки, трябва само да ги допреш до оголената повърхност на кожата си и то ще следи пулса ти, електрическата активност по кожата ти и много, много други полезни и безполезни (за теб) данни. Чрез него можеш за записваш програмата на твоите срещи, задачите си, мислите си, мечтите си. То ще има грижата да те подсеща за тях , а и за други неща, които ти още не си осъзнал колко са важни, ще следи дали ги изпълняваш, дали си депресиран, дали си превъзбуден… С две думи, ще следи дали функционираш правилно…
Телефона звъни, вдигам го и казвам „Ало!?" - мек глас с леко механичен акцент произнася „Здравей, как си! Аз съм твоя персонален асистент. Да не забравиш за срещата си в 11:30!". „Станаха много интелигентни." - казва мъжът до мен - „Дай да го питам нещо:о)!". Той взима телефона и пита: „В Тишри, какви празници има?". Гласът невъзмутимо отговаря „Рош-Хашана и Йом-Кипур." Мъжът смутено затваря телефона и промърморва „Ммм..даа… станаха прекалено интелигентни…". Нищо не разбирам от отговора на персоналния си асистент, но знам, че тази информация няма нищо общо с моите срещи и дати. Въпреки това съм впечатлен от възможностите на моя (дали е само мои) „Персонален Асистент". Иска ми се да пробвам и приставката, но не мога да я открия. Любезният глас ме уведомява, че няма проблем приставката да бъде доставена, но ще струва @!$%* и иронично добавя „Нали знаеш защо струва толкова?". Отговарям, че знам - защото само те я произвеждат и могат да я продават за колкото си искат и срещу каквото си поискат. Явно впечатлявам гласът или каквото е там с проникновеното си разбиране на тези дълбоки материи, защото той ме пита с променена интонация „Как се казваш?" - отговарям му „Брайън". Естествено, че знае как се казвам, това е част от данните му за мен. Изглежда така, като чели за пръв път се интересува от мен самия - все едно, че за миг съм престанал да бъда купчина данни в паметта му и съм се превърнал в нещо което съществува извън него. Гласът мълчи известно време и после проговаря: „Здравей Брайън!"…
Гледам играта на масата пред мен. Голямо табло, прилича на картина от желе с ярки слънчеви краски преливащи в пастелни цветове. Не си спомням от колко време я играя. Спомням си обаче, че настоях да я пробвам и одобря преди децата ми да играят с нея. Спомням си още, че бях приятно изненадан. Не очаквах играта да бъде толкова човешка и слънчева. Беше забавно да гледаш смешните малки фигурки на хора и животни, преливат едни в други докато си играят. Толкова забавно! Дори правилата които спазват докато си играят изглеждаха безобидни и естествени…
Това, което виждам сега на таблото, обаче не ми харесва. Цветовете са все така ярки, но фигурките са изчезнали. Това не са вече хората и животните от предишната игра, на тяхно място са се появили странни символи, абстрактни икони, нови невиждани цветове. Увлечен съм в един измислен свят, неволно възприемам неговите правила. Този свят ме притегля и иска да бъда част от него, да играя с него, да работя за него... Стоп! Моите деца няма да шият виртуални кукли „Панда" по дванадесет часа (или рунда - каквато и да е виртуалната единица) и когато спрат да им бъде тъжно и подтиснато от монотонното ежедневие и безмислено пропиления си живот! И всичко това за да може малка група от паразити да изживява техните мечти, да пие сока на техния живот.
Остава ми вярата, че гласът, освен по-интелигентен и по-голям, ще бъде и по-разбиращ. Ще знае, че за да си добре, трябва и тези около теб да са добре. Ще знае още, че колкото си по-голям, толкова повече са тези които са около теб! И ще знае всичко това, защото ще го е научил от нас...
11.07.2004