автор: Belle

Българският народ е живял 500 години под робство. Едва освободил се преди 100 години, той отново бива поробен. И не е само той. По-голямата част от хората на Земята са роби на същите потисници, които заробват и нас. В случая не става дума за велики диктатори или обществени насилници. Не.
Става дума за господар, когото ние самите създадохме. Добре се потрудихме и създадохме телевизията, радиото, мобилните телефони, интернет.
Едвали има човек, който да се усеща напълно свободен и спокоен в малкото си панелено жилище в големия шумен град. Тънките стени ни помагат да опознаем по-добре същността на съседите, по вибриращия под разбираме колко са силни басовете на новите тонколони на човека от долния етаж. Защо ли се учудваме, че пенсионерите по пейките в квартала знаят всичко за всеки... Ние просто нямаме лично пространство.
Ами спокйствието? Спокойствие?! Всеки трети вече има мобилен телефон, а едва ли има все още хора, които не са си прекарали домашни. Никога не можеш да останеш сам щом GSM-ът ти е включен. Не можеш да предполагаш кой ще те потърси по спешност или не в следвщия момент. Къде е личният ни живот?
Всяка вечер, веднага щом се върнем вкъщи, първото нещо, което правим, е да посегнем към дистанционното и да включим цветния телевизор с плосък екран (последен вик на модата). Слушаме новините от деня и коментара на журналистите за тях. Разбира се, всичко е така подбрано, че да формира у нас точно определено мнение по даден въпрос. Харесваме онова, което ни се предалага в хубава опаковка, и отхвърляме и потъпкваме онова, което ни се сервира без допълнителна украса. Ето че сме загубили дори собственото си мнение.
Съвсем скоро компютрите окончателно ще навлязат в живота ни. Но дори сега две трети от хората комуникират с другите посредством интернет. Виждаме как седят в интернет клуба и се смеят на екрана срещу тях. След това се залавят сръчно да тракат по мръсната клавиатура. Какво стана? Нима компютрите и интернет ни отнеха дори и чувствата? Виртуалният свят не може да замени истинския, каквото и да казват неговите роби.
И ето какво се получава: искаме или не, осъзнаваме или не, ние с всеки изминал ден губим свободата си във всяко едно отношение. Нямаме лично пространство, някой постоянно нахълтва в живота ни, медиите контролират мнението ни, а чувствата ни се превърнаха във виртуална реалност.
Добре е ,че остана една малка част от истинското - любовта, за да създаваме семейства и да възпитаваме децата си на дисциплина. "Да, поне те са истински"-ще си кажем ние."В семейството и любовта сме свободни да правим каквото си пожелаем!".Но... Нима не осъзнаваме, че тези две неща са не по-малки поробители, отколкото другите? Та нали отдаваме сърцето и любовта си на любимия човек. Той прави с нас каквото си поиска, ние сме негови роби! И той е наш роб, защото и той ни обича. Взаимно си робуваме. Правим семейство. Вече сме окончателно задължени да правим това или онова, да работим, да възпитаваме децата си. "Дисциплината е много важно нещо"-чуват всеки ден те-"Дисциплината ни прави щастливи". Вярно е, всяко нещо в природата се подчинява на неписаните закони. Планетите никога няма да спрат да обикалят около слънцето, сезоните все така ще се сменят... всичко е дисциплина. Но... Не е ли и тя своеобразно робство? Ако нарушим някой от законите на природата, тя ни удря с камшика си, наказва ни като непослушен роб. А когато спазваме правилата й, тя е доволна и ние сме щастливи.
Нима се оказва, че всичко в живота ни ни заробва и ние трябва да се подчиняваме като роби? Но защо тогава ни харесва понякога? Робите нямат право на глас и не могат да променят живота си, те са само точки и запетайки в книгата на господарите си. По-лесно ли е някой друг да решава вместо теб? Или си мислиш, че ти си този, който взима решенията, а това всъщност не е така. Забелязваш ли го въобще?!