Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 752
ХуЛитери: 5
Всичко: 757
Онлайн сега:
Човекът е бездънна яма.
Влизаш в Него и лети-иш, лети-и-иш, лети-и-иш..., но края никога не го виждаш.
Преминаваш през Него като през джунгла - тъмно е, няма пътеки и трябва да си проправяш път през гъстите хратсталаци и изплезени, на теб, дървета. Но нямаш право на сабя, да си проправяш път през клоните или ехидните листа, защото не искаш да нараняваш Човека. Нямаш право и на ловджийска пушка, да убиеш хищниците в Него, защото Той трябва да избере сам. Да ги убие.
И летиш.
"Пътят е дълъг, но славен", казваш си. И продължаваш напред.
Някои избират да спрат. Казват си "Това е краят на пътя", но всъщност те просто са се изморили вече да летят. И се отказват. Забравят накъде са тръгнали, или никога не са знаели.
Но други, по-напористи, не спират. Продължават напред. Понякога правят кратка почивка, но после пак тръгват. По пътеките на Бездънното, Незнайното, Неизвестното. Губят се вече от погледите на другите - близки или не; остават съвсем сами...Но не спират. Дори светът да се обърне срещу тях, те пак не спират. Толкова са силни. Усмихвам се.
Кажи ми да спра! Да влизам ли още навътре? Тук вече е тъмно...и хладно; и влажно. Прашно. Понякога ме е страх. Да продължа ли? Не зная как намирам сили.
Как да изляза? Назад не може - през всяка врата, през всяка дупка, Бездна; през всяко подобие на врата, вход, през който мина, зад мен се затваря. Няма връщане назад.
Или спираш, или летиш!
Напред.
Това е моят полет.
През теб.
