автор: libra

Той я обичаше точно толкова силно, колкото я и мразеше.
Ненавиждаше я искрено и когато крещеше изпадаше в истерия защото тя говореше тихо.Движенията му бяха остри, а стъпките тежки, цялото му тяло излъчваше сила десеторно по голяма от обичайната, подхранвана от омразата и гнева.Докато тя се разплачеше.Тогава той спираше да крещи и да чупи предмети и дори намаляваше звука на телевизора.Беше великодушен човек, а това не беше системен тормоз.
Обичаше я кучката, но някой ден щеше да я пребие.
Всъщност това не беше любов, беше навика да ти е подръка някой който е по слаб от теб.Достатъчно се товареше от хора на които не можеше да изкрещи.
Тихият и глас, надигаше у него вълна от ярост и желанието да разрушава.
Тя беше виновна за всичко, за несполуките му, за това че го боли глава, за това че е лошо времето, за това че днес е вторник, за това че са вдигнали цените на бензина за това че изобщо съществува.
Всъщност това че тя съществува, понякога не го забелязваше.
Болеше я, беше болна, но се налагаше да работи много, за нея нямаше почивка.Понякога си позволяваше да изохка въпреки че знаеше че това го дразни и ще започне да крещи.Повечето време си мълчеше или гледаше да е някъде в другата стая за да не е пред очите му.Мълчеше и заради детето, което се стряскаше от скандалите, нямаше смисъл да го моли да говори тихо, само да го споменеше и той изпадаше в още по голяма истерия.
Тя си нямаше никой.
Някой ден щеше да я пребие и ако останеше жива, щеше да си тръгне или поне така си мислеше.
Нямаше милост.
Нямаше изход.
Тя плачеше тихо.
Той гледаше телевизия и пиеше бира.
Нещата от живота.
А ако някъде имаше Господ, той просто се забавляваше.