автор: Mistral

Замрях. Дъх не можех да си поема, все едно някой ми пречеше да виждам наоколо. Гледах горния джоб на якето му и каишката на чантата небрежно преметната през рамо.
Не можех да повярвам каква съм тъпачка, глътнах си езика и дума не успях да кажа, освен да се усмихвам.
Той леко присвил очи, видимо смутен и като че ли искаше да ме пита нещо или по скоро се опитваше да си спомни коя съм. Подаде ми ръка за здрависване и ме попита
- Виждали ли сме се, като че ли ви познавам от някъде?
А тъкмо ни запознаха, не го бях виждала на живо. Само кратки мейли и няколко разговора по телефона.
Жената до мен говореше нещо. Бях се изключила напълно, все едно съм извън пространството и в безтегловността си усещах тежкия му изпитателен поглед. Стоим така загладени, а той не пуска ръката ми.
Всичко край мен избледня, няма хора, няма цвят, няма нищо освен Той.
Когато седнах до него ми харесаха обувките му. Уж проверявам смс дали имам, а съм се загледала в обувките му. Най - обикновени, кожени, но толкова ми харесаха. Не можех да откъсна очи от цвета на чорапите му.
Дори в магазин когато избирам чорапи не съм се вглеждала до такава степен в един чорап, без малко да го питам от къде ги купува.
Стана топло и той си съблече якето, и аз пак изпаднах в това безвремие и загубих себе си. Цвета на финия кашмирен пуловер, върха на якичката която се подава край врата му. Усетих, че се задушавам от преливащия на талази цвят на закъсняла вишна.
Не успях да задържа в ръка чашката с кафе. Събрах сетни сили и излязох улицата.. Тръгнах си без чанта, без палто...вървях като сомнамбул изпаднал в транс.
Леко заваля и мокрото лице с полепнал прашец от цъфтящите липи ме върна в отмалялото ми тяло.
В хотела си поръчах ирландско кафе. Колко време стоях под душа не помня. Вечерта преди да отида в ресторанта си казах: Момиче какво става с теб? Я, ела на себе си! Какво ли не си преживяла, къде ли не си била. Толкова неща са ти минали през главата.
И така вдъхнала си увереност, влетях във фоайето на ресторанта и видях ...очите му. Направих обратен завой и излязох през въртящата се врата отново на тротоара.
Реших да приложа специалното дишане. Три пъти отсечено вдишваш, и три пъти отсечено издишаш. Вдишвам, издишвам, вдишвам...някой казва името ми...и ме докосва по гърба.
Трудна и тежка вечер, дълго изпращане, тихи стъпки. И новият ден дойде.
Нещо в мен не функционираше както трябва. Случи се мигновено, като удар.
- Кой си? - го попитах
- Този който искаш. - ми отвърна той и си тръгна.
- Обичам те - прошепнах тихо и се качих на влака.