Тя седеше в колата му и го гледаше.Сбогуваше се ...
Беше живяла повече от година с илюзията… Трудна беше раздялата с нея. Но неприкритата му досада и стилна нехайност хвърляше, тази нейна илюзия право в лицето й. Тя се усмихна, направи се, че не разбира. Толкова много неща имаше да му каже, но думите не излизаха, блъскаха се безразборно и си оставаха в главата й. И по-добре, не трябваше да блудства с тях.Просто времето между началото и края се оказа недостатъчно. Необходимо й беше само миг още, за да заключи илюзията в спомен. Впрегна цялата си воля. Без да го докосне с поглед го прегърна, целуна и си тръгна…
Той не разбра…
Тя не се обърна…
Не каза сбогом…
Вдиша дълбоко вечерния въздух
и го издиша, като Нежен Спомен.