автор: lusinda

Посвещавам разказа си на всички медицински лица, с признателност!

Моята мъничка, дребничка, ситничка и някак още повече смалена мама. Болна е.
Звънят ми сутринта и ми казват, че нещо не й е добре. Тичам, хващам някакъв автобус, с който знам, че ще се наложи да ходя после доста пеша, но не мога да чакам повече на спирката. Стигам, слизам, вървя... успокоявам се, че сигурно я е хванал грип. Но знам, че не е това. Знам, усещам го някъде вътре в себе си.


Звъня веднага на Бърза помощ, щом я виждам такава - без сили, без цвят на лицето, без глас... Казвам името й, възрастта й, симптомите - убедена съм, че ще дойде веднага линейка. Докато изричам познатите думички, като някакво заклинание, те ми действат успокояащо, почти толкова, колкото и увереността ми, че линейката веднага ще пристигне. И съм права. Докато опитвам да разсея тревожността в замъгленото съзнание на мама, на вратата се звъни. Лекарката, която влиза е приятно закръглена жена на средна възраст, добре поддържана и миловидна.

Гласът й дори когато укорява мама, че е звъннала чак днес, след като е могла още предишния ден да отиде при личната си лекарка, не е строг, а загрижен. Опитвам се да защитя мама, като казвам на доктора, че просто е било твърде късен часът, когато са се появили първите симптоми, но знам че е права. Докторът е блага душица. Мери кръвното налягане, преслушва белия дроб, пулса, преглежда гърлото и на готовността на мама да остане на лечение в болницата, отсича, че първо трябва да се направят снимки и изследвания... но всъщност и трите знаем, че болничното лечение е неизбежно. Там е работата, че поради усложнената система на здравеопазването, лекарите от Спешна помощ рядко настаняват болни на легло.


Лекарката изчаква търпеливо да облека мамето и ми забранява да взема нещата, необходими за болнично лечение. Виждам, че и тя просто се надява... без основание. Помага ми да качим мама в линейката, а шофьорът ни прекарва по светофарите като ВИП персони, само дето нямаме техните удобства. Държа ръката на мама, тя е безжизнена в носилката там отзад, в линейката. Държа крехката й мъничка ръчичка с множество бръчки и венички... и й давам от моята сила. Знам, че черпи от нея, защото моята намалява. Слизаме с помощта на шофьора, много миличък. Настанявам мама в количката и ми се иска аз да я возя до кабинета, но санитарката с решителен жест и приятна усмивка ме измества. Бързо вървим и като стигаме в кабинета, там е пълно с медицински персонал. Трябва да вземат кръв и урина за изследване - първото е лесно, за второто предлагат да донесат подлога... но мама е горда жена, може и да умира, но няма да пишка в подлога. Лекичко поставям пак не особено тежкото телце в количката и санитарката пак не ми дава аз да я подкарам.. като че ли сме на скоростната магистрала и е въпрос на шофьорски умения:) В тоалетната се налага да крепя за едната ръка мамето, после да я загащя, защото толкова й бяха силиците...

Връщаме се в кабинета, на прага е онази лекарка, която ни доведе - благодаря й с възможно най-благодарния си тон и впивам поглед в очите й... знам, че знае колко ме боли и колко наистина ценя нейната доброта и професионализъм. Другата лекарка от кабинета ми казва, че вече са уредили легло в болницата, тъй като кръвната картина е достатъчно показателна за спешността от лечение... Потегляме към рентгена. Санитарката ни паркира пред него. Отвътре излиза една доста възрастна лаборантка, която явно си има проблеми със семейство цигани, които нещо спорят с нея и ни махва усмихнато да влизаме. На висок тон обяснява на мама как да застане и като предлагам да остана, за да я подкрепям, ми казва : Хайде! Идвай вътре с мен! И ме отвлича в защитеното от вредните лъчения пространство. Мама едва се държи вече, бързо я слагам да седне в стола. Чакаме снимката... питам по някое време. Усмихнатата жена ми казва, че ще провери. Чакам. Мама се унася в дремка... Трепери цялата, пулсира. Държа ръката й и пак й давам мъничко от моите сили. Някак пак съм акумулирала такива, та ми стигат и аз да се крепя. Снимката още не е готова. На мама й е адски зле, усещам го по себе си. Много сили ми изцеди вече. Ставам решително и се обаждам на усмихнатата добродушка, че ще дойда по-късно за снимката.


Подкарвам количката до асансьора, от движението мама се попробужда, но едва има сили да говори и аз усмихнато й казвам, че ей сегичка ще я оправим. Чакам асансьора и съм решила на ръце да я нося до отделението, но час по-скоро да я включат на системи. От асансьора излиза нашата санитарка и другата, която е с нея е учудена, че и двете /има още един пациент на количка до нашата/ колички я чакат... Без да се помайва, санитарката ни закарва долу, бързо хваща едно шофьорче и ни натоварват в линейка. Докато то докара линейката обаче, тя ми казва, че ме познава от предишното ми работно място и е много, ама много мила. Благодаря й за положените усилия и помощта и й казвам довиждане. На входа на болницата спираме плавно и шофьорчето почти пренася мама на стола. Благодаря му и на него. Какво им става днес на всички - страшно са добри и услужливи... не съм го очаквала и това ме размеква... Пак той ни качва в асансьора и ми показва как да отворя и затворя после. Как да се отблагодаря на толкова много хора... Пак му благодаря.


На входа на отделението срещаме някакъв лекар. Тоя доктор вече няма добродушна физиономия... и си мисля, че той ще е първият, на когото няма да има за какво да благодаря. Но се лъжа - организацията по посрещането на болната е перфектна, дори не ми се скарва, че не съм донесла нито едно изследване, а имам само кардиограмата... която търся известно време сред документите. Веднага поставят абокат, вливането на системата има някакъв положителен ефект върху мамето и аз със спокойна съвет я поверявам в ръцете на лекари, сестри и санитарки. Пък аз хуквам обратно към поликлиниката по етажите пеша нагоре-надолу, защото ту едните, ту другите изследвания не са готови, пък и по едно време обърквам етажите и правя двойно изкачване на четири етажа за нищо.


Връщам се победоносно. Разпитват ме за здравето на мама. Казвам всичко, което знам, докторът е толкова сериозен... но по едно време ми хвърля поглед, изпълнен със симпатия и ми олеква... значи не е толкова строг, колкото ми се е сторило. И на него му благодаря.


Когато отиваме при мама, тя вече говори малко по-ясно и той понечва да й се скара за това, че е трябвало да реагира по-рано на симптомите си, но му мятам такъв изпълнен с мъка поглед, че той спира насред дума и дава нарежданията си какво да донеса за мама. През това време една от санитарките носси чаршафи, каквито по принцип би трябвало аз да донеса... но, милата, казва, че й е жал да гледа мама да лежи върху одеялото и набързо постила чаршаф, мята отгоре друг и завивам с второто одеяло мама, на която й е много студено... Разтривам ръцете и краката й, няма да тръгна, преди да съм я затоплила... Най-после вече й е по-топличко и я оставям да поспи.


Минали са цели три часа!!! Не мога да повярвам. Няма да отида на работа докато не съм направила всичко необходимо... и го правя. Храна, лекарства, документи, несесер и т.н. И една възглавница:) щото оная от болницата е ръбеста като че има буци кал в нея.


След като работя около три часа, приключвам и пак отивам да занеса храна... е, още неща трябва да й донасям. Защо винаги им идват нови идеи? Защо ли не се сещат веднага да ми ги кажат? Нищо, ще оставя това за утре, днес просто вече не мога да гледам повече. И си лягам... и съм като труп. Заспала съм тутакси... а на сутринта като че аларма някъде в мозъка ми ме събужда точно преди истинската аларма:)
Е, това беше във вторник... мама е болна. А на мен сили не ми остават... Добре че днес е неделя и се наспах, защото вече тя е по-добре. Но не толкова, че да я изпишат... и пак ще тичам всеки обед и всяка вечер... защото това е мама.

Благодаря на милите хора, които вършат работата си добре не заради, а въпреки здравната ни система, която е под всякаква критика!