автор: Koralain

....Когато си тръгна, аз застанах до стената. Хлъзгавият дъжд се стичаше по гърлото ми и ме давеше...Беше си отишъл, а аз знаех че няма да се върнеш...

През дъжда от блатото се надигаше мъгла, която очертаваше призрачните ни силуети - моя и твоя, както по времето, когато бяхме всичко един за друг. Видях те как се понасяш над един облак с непресторена, несравнимо приятна лекота.
Повярвай ми искам те..повярвай ми трябва да те имам...прости ми, това е за теб....
Мъглата се надигна от земята, проникна вътре в мен и от нея ми призля. Изви се на дълги, влажни вълма над гробището....Толкова исках тя да те върне, ала ти беше непреклонен.
Някой някога ми спомена, че всичко ще свърши точно така- накрая дворците ми ще рухнат въпреки всичките ми хитрини.
Мъглата покри очите ми и аз паднах до стената в клокочещата кал...Тя се процеди между пръстите ми и ме обгърна- студена... ледено студена. Ето как ще се чувствам в гроба, когато легна в двора на гробището...помислих си аз .Това ме чака.
И ти ще се върнеш тогава нали? Ще чуя как краката ти тъпчат камбанките над мен, докато аз се гърча в пръстта отдолу. Там горе ти ще спреш да прочетеш надписа на надгробната ми плоча...там горе слънцето ще огрява връхната ти дреха, ти ще вдишваш свежия вятър и ще започнеш да си подсвиркваш някаква приятна мелодия преди да се отдалечиш.....
не...няма да е толкова лесно....
Аз ще се отърся от вцепенението на смъртта...ще извия ръце през пръстта, нищо, че е студено. Ще разкъсам бялата плетеница на корените, за да си проправя пътека, дори да изподера мъртвата си плът. Нишо няма да ме спре тогава, ще ме движи нещо много по силно от мускулите....
Моравата се издува, пръстите ми я пробиват и се издигат във въздуха. Приличат на странни гробищни цветя, който се вият на тънките си стъбла....да, ти ги виждаш, но не помръдваш.....Не можеш да помръднеш...Костеливите пръсти те зграбчват за глезените...Ще те имам. Тук. С мен...........