автор: petinka

Върху сцената на паметта ми
хиляди мисли играят етюди.
Едните излитат- безтегловни,
без мисъл,без смисъл са те,
а другите-Донкихотовци смели
вървят все нагоре,напред...

Вперили поглед във тъмното,те
чакат смели аплодисменти.
И се прикрадват несигурни,слаби,
едва доловими отзиви.

В себе си уверени,но още не получили
подкрепа от своята публика,
ония-Донкихотовците, танцуват и пеят,
градят своя театър-живот,
докато изчезнат унилите мисли,
а аплаузите станат безброй и един.