Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 389
ХуЛитери: 6
Всичко: 395
Онлайн сега:
Годините си текат безцелно... Първо е ден, а после се спуска черното лице на нощта... Виж, колко е красиво небето! Безброй звезди блещукат из него.
Ние, тук долу, се чувстваме щастливи, пленени от тяхната сияйна красота. А те там, щастливи ли са? За нас изглеждат толкова близко една до друга, на милиметри. А всъщност всяка една е на билиони светлинни години от друга... Сами са! Нямат сродни души. Толкова са самотни... няма кой да ги разбере. Аз ги наблюдавам и се възхищавам на тяхната красота. Но те защо светят? Защо ни карат да им се възхищаваме?
Търсят някой, с когото да споделят радости и болки. Търсят някой, който да ги разбира само с поглед. Търсят приятел... Но никога не го намират! Цял живот остават тъжни, самотни и неразбрани. Несподелили с никого дори и болката... Един ден просто, обезсилени от съдбата, изнемощяли, с ням, мъртъв дух, умират. И падат!
Фю-у-у-у... и ти си пожелаваш нещо. Нещо, което някоя от самотниците на небето чува. Чува, без да си го изрекъл - и го изпълнява! Защо?! Защото знае какво е да живееш на сила - с разбити мечти. Знае какво е да нямаш право да мечтаеш, но да нямаш сили да спреш - продължаваш да живееш в собствения си, нереален свят. Боли, но ти само тогава се чувстваш жив. Щастието е блян, недостижимо е и те превръщат своята болка в щастие... това е - боли, следователно си щастлива самотница... звезда!
А когато паднат, намират ли своя другар? Откриват ли щастието в смъртта? Отиват ли в по-добър свят? Стават ли ангели? Щом приживе ни правят толкова щастливи дори и в болките си, значи са такива. Но ангели-мъченици! А след смъртта си ще бъдат ли като нашите ангели? Онези, щастливите, които се радват на вечното разбирателство и хармония, на вечна любов. Онези, при които всеки на всеки е приятел и никой никому не причинява зло. Онези, които не знаят какво е болка, сърцата им са чисти, изпълнени със светлина, истинска обич, а душите им се извисяват неопетнени над всички небеса. Онези, за които светлината е въздуха, чистотата на душевността - храната, а истинските усмивки - водата...
Не е ли нечестна вселената? На самотните звездици дава само болка. А на хората, които се тълпят по Земята и правят безброй много грешки, причиняват си много болка - дарява Рая?!? Не разбирам - защо мен да не ме боли, а някой, който дарява радост; някой, който е видял всичките ми тайни от небето; някой, който ме е обичал и огрявал с любовта си от милиарди километри - да изпитва адска болка? Да не са сбъркали в някой друг, предишен живот? Какви са били тогава - слънца? Планети? Какво са направили? Защо са съгрешили?
В тях ли е смисъла? Когато ние умрем при тях ли ще идем? Аз искамм моята душа да стане приятел на една звезда - да я накара да почувства радостта от сближаването. Да види, че ще й олекне, когато ми сподели. Да я накарам да усети какво е да имаш истински приятел. Искам да видя усмивката поне на една звезда. Искам да разбера дали дишат. Намират ли смисъл в живота, за да живеят толкова дълго или това е тяхното наказание? Кое ги прави толкова силни? Могат ли да плачат?
Искам да ги прегърна... Да усетят топлотата на приятелската обич. Там не им ли е студено? Как живеят в такъв мраз, в такава липса на топли, искрени чувства? Хладно пространство - пусто, прах, без нищо - сива самота... Та там не може да се диша! Не се ли задушават?! Аз не бих могла да открия и прашинка въздух в такова пространство. Щях да се превърна в лед! И да забивам късчетата си в сърцата, за да ме стоплят! И когато се стопя щях да разредя кръвта на съществото и да изляза, с неговата болка, от там. Щях да премина през всяко кътче, всяка вена, всяка частичка от неговото тяло и да се превърна в чиста сълза... вече свободна... и обичана. Но сълза! Но звездите не правят така! Те карат хората да се усмихват, а не да плачат. Не искат да виждат черни сълзи, а само любовно, щастливо сияние. Не искат ние да изпитваме техните болки...
Избирам си най-ярката звезда - искам да бъда като нея! Да огрявам другите "звезди" и техните сърца. Да съм светлината в жестоката и мрачан нощ. Да показвам пътя на загубилите себе си. Да изтрия болакъта от очите. Да прегърна целия свят с топлите си, обичащи лъчи.
Знаеш ли, когато погледна към обсипаното със звезди небе, цялото ми същество се изпълва с искрици любов.
Те са като водолази, които винаги търсят нещо...Водолази в океана на небето. Сигурно търсят съкровище - смисъла на живота си. Къде е това съкровище? Искам и аз частичка от него! Искам да престана да бъда водолаза - изтръгнат, без корени.
Може би грешката им е, че всички търсят едно съкровище. Ако всеки избере своя пътека може би ще открие по-лесно своето, истинското съкровище. И цялото ще си бъде само за него. А онова, голямото, дори и да го окрият, когато го разделят на милиарди парченца ,всеки ще получи по една прашинка... Събираш трохите от живота, задоволяваш се с толкова малко, пътувайки през мечтите си към нещо голямо, търпиш суровата съдба без да питаш защо, изгубил си чувство за студ или жега, сърцето ти вече по-бавно тупти...а накрая получаваш нещо по-малко дори и от прах! Още една прашинак за измореното ти сърце..?! Има ли смисъл? Тя дава ли ти отговор на въпроса защо си живял? Сбъдва ли мечтите ти? Попива ли сълзите ти, които си пролял за нея докато я намериш? А онези,които си пролял за това,което си загубил докатао я търсиш? Побира ли ги в себе си? Прашинката?!Защо въобще я има? Нима превръща сълзите ти в кал? Какво ти дава? Трябва да има някакъв смисъл след като все пак си я открил. Не може просто да си пропилял времето!
И, когато се обърнеш назад, какво виждаш звезвдичке? Там ли е смисълът? Разбра ли защо си пътувала, живяла толкова време? Виждаш ли поне част от светлината, която ти си дала? Връща ли се при теб? Кажи ми... Тъна в мрак! Научих се да виждам и в него. Но ти ще се върнеш ли? Аз ли съм като теб? Когато се изморя просто падам. Но после пак ставам! Не мога да спра! Не съм изпълнила още всички желания на онези,които ме видяха да падам..!Няма да потъна преди края на пътя...
