автор: pencho_zaeka

Лична драма.
Отдавна замислям една пълна чистка на паметта си. Както правя с РС-то - първо отварям файла, виждам какво има в него, и чак тогава трия. Та, сега , в разгара на кризата на средната възраст, решавам да разчистя всичко старо и ненужно, белким се отвори място за нещо свежо. И така, в хронологичен порядък:

№1: Година: 1973 някъде, в трети клас май беше. А той се казваше Здравко.Пикльо. Аз тогава сложих очила. Скъса ме от подигравки, все ми показваше неприлични комбинации от три пръста. Един ден ми счупи очилата, аз пък го набих и счупих два триъгълника в гърба му. Той ревна и хукна да се жалва на майка си, която беше зам.дир. на училището. Какво да ви разправям за последствията……оттогава нито едно момче не смееше да ми пипа очилата.

№2: Година - 1977. На летен лагер на морето виждам един…..елф! Тънък, строен, с нежни черти на лицето, кадифени очи и меден глас….Само името му прозаично - Петър. Оказа се съсед. Заради него вместо в математическата, се записах в една затънтена гимназия с френски чак в „Младост"! Той учеше там. Освен добро държание, друго от него не видях. Е, и френски понаучих. След години разбрах, че се оженил за една дебелана…..Глупчо! Така и не разбра какво изпуска. Съдбата ни срещна отново във ВИАС. Той следваше архитектура, аз - ПГС. Засичахме се по кафенетата, поздравявахме се учтиво, приказвахме си на неутрални теми. Понякога ми се струваше, че иска да ми признае нещо, но….или не събра смелост, или вече дебеланата го беше окупирала.

№3: Година 1980: Първото ми полу-самостоятелно лято. За „надзор" ми туриха една далечна братовчедка. Първата и работа като се настанихме в станцията в Приморско, беше да забърше един пич. Същата нощ трябваше да се правя на заспала, докато те пуфтяха като локомотиви. Отврат! На другия ден пичът ни заведе в ММЦ-то, и ме представи официално на ……забравих му името. Бях поласкана от вниманието на един зрял и опитен мъж. Оставих се да ме глези - да ме храни по ресторанти, да ми купува джунджурии…..Като опря ножа до кокала, обаче, споменът за пуфтящите локомотиви изплува, и избягах където ми видят очите……Той, обаче - упорит. Намери ме в София, и иска да ме представя на майка си! Малка съм още, бе! Трудно беше, но го разкарах, запазвайки девствеността си.

№4: Година 1982- първа година студентка. След първоначалния шок от интелектуалното ниво на колегите - бъдещи инженери, решавам да търся извън тая среда. И се натрисам, не помня вече как, на един шахматист! Паметта ми услужливо е изтрила името му. Точно два пъти излизах с него. Първия път ме заведе да го гледам как побеждава на някакъв турнир по шах. Аз от шах хабер си нямам. Скучах на воля. Втория път ме чакаше насред някогашния площад Ленин с огромен букет цветя, който се чудех къде да завра, докато той ми обясняваше подробно правилата в шаха. Заведе ме на сладкарница……..Не му позволих да ме изпраща до дома. Качих се в трамвая, слязох след една спирка и със замах запратих букета в първия кош. После майка ми лъга поне 20 пъти, че не съм си в къщи. Наложи се да се примирявам със ВИАС-ката среда. Но за това - по-нататък.

№5: Година 1983 - за първи път съвсем сама на море в Ахелой. Време е да си спомня как изглеждах тогава. Стройна, спортна фигура, дъъъълги крака, леко широки рамене (от плуването), мургава, с тъмно кафява коса, която носех на конска опашка, или пък пусната свободно. Вярно, късогледа, ама очилата не ги носех постоянно - само на кино. Ходех с широкопола шапка и лепната по тялото ми рокличка. Някой ми казваше, че приличам на Грета Гарбо. Та, с тоя външен вид, успях да закова един гларус. И неговото име не помня. Беше рус, малко по-нисък от мен, и следваше философия - поне така каза. Пък аз обичам да приказвам на отвлечени теми и да нищя вечни истини. Седяхме на плажа с часове, след като всички други си бяха тръгнали, говорехме си и хранехме чайките с месото от наловените през деня рапани. Плувахме заедно. Аз съм много добра плувкиня - не съм бърза, но имам перфектен стил. Плъзгам се по водата без всякакъв шум. Той го оцени. Мислех си, готова съм да пробвам с него определени нещица. Той обаче, ме заопипва твърде настоятелно и неромантично. Избутах го от себе си и му казах, че така ме омърсява. Той заяви, че ще чака колкото трябва да узрея. Разменихме си адреси и телефони. Качи се на автобуса за Бургас, повече не го видях.

№6. Година: 1984. Пак студентските години. Пак на море, на Златни пясъци, този път с колеги от групата. Към компанията се присламчи един Енрико. Хитът тогава беше "I want to break free". Непрекъснато бучеше в ушите ми. Енрико гледаше да е на не повече от 50 см от мен. Непоканен се мъкнеше навсякъде с нас. Приятелите ни гледаха с нескрита изненада, защото Енрико си беше простичко момче. А истината бе, че аз, неистово се мъчех да сваля колегата Камен. Без успех. Той ме беше обявил за девственица по душа. И за да му докажа, че не е прав, позволих на Енрико да ме ухажва. Което се изрази в безразборно тъпчене с дини, сладоледи и пици. Като се върнахме в София, все гледах да се появявам с него така, че Камен да забележи. Един ден Енрико, ни в клин, ни в ръкав, взе да говори къде щял да ме води на сватбено пътешествие. Дожаля ми. За мъжкото му достойнство. Просто му казах да не храни празни надежди. Той почти се разплака, целуна ме по бузата, и си тръгна. Достоен човек. Още се чувствам гадно заради него. А Каменчо не спря да злорадства. Простак.

№7: Година 1985. Тогава се появи Киро. Приятел на пернишките близнаци Л и К от моята група, с които бяхме добри другарчета. Следваше медицина. Висок, слаб, с малко конска физиономия, не много умен, но затова пък чаровен и забавен. Посрещахме нова година заедно. Целувахме се с часове. Не лъжа, само се целувахме. Не ми беше приятно, дъхът му беше особен. Представих си как ли ще мирише другаде….. Никога не ме изпращаше до в къщи. Оттам възникнаха сериозни съмнения. Един ден не дойде на среща. Прибрах се бясна, и решена да му натрия носа. Към 11 часа същата вечер телефонът звънна. Майка ми вдигна, и докато отсреща някой и говореше, видях огромно възмущение да се изписва на лицето й. Затвори слушалката без да каже дума. Питам я кой беше, тя не отговаря. След малко телефонът пак звъни. Този път вдигнах аз. Беше Киро. Казва ми, че понеже не се чувало добре, без да иска напсувал майка ми на майка, ха-ха. Не го дочаках да свърши. Тряснах слушалката. Месец по-късно се засичаме на гости у Л и К. Той се държа, все едно нищо не е станало, и понечи да ме целува. Аз му извъртях един звучен шамар. Не защото напсува майка ми, а защото явно нямаше навика да си мие зъбите!

№8: Пак същата година. Близнакът К ми призна, че ме обича. Аз не го обичах. Бяхме просто приятели. Помолих го да не се обижда и да си останем приятели. Той се съгласи, и се утеши с една колежка от групата. След време се ожениха, и сега си живеят щастливо с дъщеричката си Меги. Услуга му направих на човека.

№9: Пак тогава. Митьо Шиклев влиза в живота ми с шум от бръмчене на прахосмукачка……Следваше ХМС във ВИАС и живееше близо до нас. В един от най-новите и хубави новопостроени блокове. Баща му беше архитект, и само като влезеш у тях, вече си личеше колко държи всички да отбележат този факт. Апартаментът беше огромен, добре поддържан, никъде нито прашинка. Митьо, съответно, също адски подреден и порядъчен. Джентълмен. Пускаше ни с колежката Ели да учим за изпити на техния таван, който беше пълен с пресни фъстъци. След сесиите и двете отчитахме по две кила отгоре. А след нашето плюскане, Митьо съвестно почистваше с прахосмукачка, докато и последната люспа не изчезнеше. Митьовата мечта беше да ме задоми. Да ме затвори в чистия им апартамент, и да внесе ред в хаотичния ми мозък. Никога не сме се целували, дори за ръце не сме се държали. Той си пазеше тези мигове за след законното бракосъчетание. Как да му кажа, че не бих оцеляла в такава стерилна среда? Уважавах го като приятел, но изобщо, ама изобщо не ме привличаше като мъж. Да не говорим, че не оценяваше страхотните ми постижения в изучаването на няколко чужди езика. Когато споделих, че се занимавам и с японски, той не издържа и каза, че това моето било чиста проба лудост, като да целиш пръстите си с нож и да се радваш, когато пропуснеш. Толкова за него.

№10: Година 1987-8. Вече съм на 23, а още съм девствена и без гадже! Биологията взе да се обажда. Вече не съм студентка, а млада конструкторка в една загниваща проектантска. Там всички свестни мъже бяха вече женени. А пък аз усилено учех японски. Е точно на курса по японски се запознах с ……….Боже, и неговото име забравих! А много, много го харесвах! Мечтаех за него ден и нощ. Сетих се! Филип се казваше. Страхотен сладур. И той четеше Карлос Кастанеда и учеше езици за удоволствие. Това е, казвам си! Той е! ТОЙ Е! …….Очевидно, той не мислеше, че аз съм ТЯ. Макар да имахме няколко почти интимни мига. Бях съкрушена. Веднъж дори се унизих да му се обадя по телефона и да го питам как е, да му кажа, че се тревожа за него и тям подобни излияния, макар от двуседмичното му мълчание да бе ясно като бял ден, че се забавлява с друга. След пет-шест години го срещнах отново. Беше надебелял до неузнаваемост, и имаше вид на мъж под чехъл. Водеше 3-4 годишно момченце. Не изпитах нищо. Защото тогава вече имах…..

№11, но само поред. Годината е 1989. Владо. За него няма да пиша нищо, защото нямам намерение да трия от паметта си нито миг от преживяните с него. Може да поразкарам част от неприятностите покрай неговия развод и моите разправии с цялото роднинско войнство. Но живото доказателство за нашата правота е ….

№12, пак само поред. През 1992 се роди. Това е Борис, нашият син. И за него нищо няма да пиша. Искам си ги всичките спомени!

Е, вече съм олекотена . Има, обаче още един спомен, от който непременно трябва да се освободя. Споменът за близнака Л. 20 години бяхме приятели, аз съм му кума. В труден за семейството му момент го извиках да работи с мен на един престижен обект. А той не можа да преглътне по-голямата ми заплата и нещо-като-началническата-ми-позиция във фирмата, и направи всичко по силите му да ме компрометира. Успя. Нарани ме грозно. Прощавам му. Амин.

СВОБОДААААААА!