Истинска история
Все мен ме пращат на най-тъпите командировки. В Силистра да съм ходел, да проверявам защо в три села водата секнала. Има да се дрънкам аз цял ден по пълните с дупки пътища… Орисия….. Та, качвам се аз в автобуса, и сядам на единствената празна седалка. Кеф, викам си. Поне ще си отспя. Да, ама не. В последната секунда в рейса се качва запъхтяна лелка, усмихната до ушите, мъкне две-три чанти, и къде-къде- тръшва се до мен.
- Момче, мож да турна едната чанта в краката ти?
- Може, казвам.
- Ами що си толкоз омърлушен?, пита. Да не би булката да те ядосва?
- Не, спи ми се. И не съм женен.
Гледам да не съм многословен, белким се сети да ме остави да дремна. Тя, обаче, не ще да скучае:
- Къде си тръгнал? По работа ли?
- В командировка, казвам.
- А-ааа, хубаво! Каква ти е работата?
- Инженер съм.
- Браво, браво! Умни сте сега младите, брейййй! По наше време на пръсти се брояха по-учените.
Аз не отговарям. За известно време и тя млъква. Тъкмо да затворя очи, тя пак почва:
- Бре, момче, ти не си ли на години да се задомяваш вече, бре? В наше село рано ги женим.
- Е, ние от града по-късно свършваме тази работа.
- А-ааа, не бива тъй. Нали дечурлига трябва да гледате.
- Нямам време, лелче.
Замълчавам пак. Но лелката не спира:
- Аз имам четирки - вече отраснаха, и сега гледат стоката на село. Имаме си прасенца, кокошки, гъски. Гледаме и зеленчук, и царевица. Хубаво си живейм. Ама всичко туй да са куландри, труд иска. Вий гражданите хабер си нямате.
Не отговарям, ама тя си знае нейното:
- Ама пък знайш кво хубаво е много народ да има в къщата ти! Деца, животинки - душата ти са пълни! Ей на, по заговезни, в двора доприпка още една живинка. Бре чувам аз, кокошките се разкудкудякали кат на лисица, гъските обикалят двора и крякат, кучето са съдира да лае. Излизам да видя кво е, и виждам едно раирано, маленко глиганче! Наредило се на прасешката хранилка и лапа здравата.
Сега вече ме заинтригува лелката.
- Че дивите прасета не се ли страхуват от хора?, питам я.
- Страхуват се, ама на туй сигур някой ловец е светнал маслото на майка му, и то, душицата, се присламчило в нашия двор. Таман викам моя да го гръмне, па ми дожаля, и си рекох - още едно гърло нема да ни натежи, ще си го чуваме.
- Интересно! И какво стана?, пооживих се аз
- Па хранихме го, то се опитоми като кутре, Гошко го кръстихме. Тича подире ми навсякъде по двора. Много чисто животинче - веднъж не ми е напрайло беля. И едно хубавко! Най-малкия ми син го научи да напъжда гъските вечер, да прибира кокошките в курника…..Те, дивите прасета много обичали яйца, ама Гошко хич не ги пипва! Ма добре го храним! Откак дойде, другите прасета взеха да се гоят по.бърже - страх ги е да не им излапа всичко. Пък то, яде, яде, ама не наддава, щото по цял ден тича и забавлява и мойте, и съседските деца!
- Виж ти, казвам усмихнат.
Все съм си мислел, че селските хорица нямат отношение към дивата природа, но тази женица ме изненада! Исках да разкаже още за глиганчето, но сега пък тя се умълча, загледана замечтано в пейзажа. След малко, все така унесена, каза:
- Е-еех, много сладък беше тоя Гошко! Още имаме едно бутче от него във хладилника……