автор: marrakech

*Из страниците на моя дневник*
Опитвам се да въплътя в крайния си непукизъм, насочен към всичко около мен, частичка интерес към себе си и да изпитам възбудата на откривателя, натъкващ се на нещо интересно. Опитвам се да заменя зависимостта си към странични личности с някакъв род егоистична любов, насочена единствено навътре… Иска ми се да изпитам тайно задоволство всеки път, когато мога да обявя мислено на някого: "Ти вече не ме впечатляваш, аз открих страна в себе си, която ми е по-интересна!"… "Можеш да обиколиш света или да изчакаш света да премине пред очите ти, докато ти си оставаш на същото място" - така пишеше някъде. Можеш да търсиш у хората различни черти и особености и да прекараш живота си зависим и прикачен към тези нови открития у другите… или просто да изложиш на показ пред себе си различните свои страни, които таят в себе си целия свят… Малко по малко, стига да им оставиш достатъчно въздух, за да изплуват от дълбините и да започнат да съществуват самостоятелно. Любов, взаимност, цели и стремежи… - всичко е потулено и откриваемо, но вътре в теб. Това не означава, че не можеш да се разочароваш или да останеш с разбито сърце в крайна сметка… Може дори да заболи повече, отколкото, ако болката идваше от външен източник… Но едно е сигурно: жалко е да останеш загадка сам за себе си, докато се опитваш да се опознаеш чрез другите, чрез онези чисто материални и нестойностни неща около теб, чрез непрекъсанатото движение(а всъщност смяна на същите пейзажи, но просто с различни контури)… Какво може да ти предостави животът, освен скука, пренасищане, апатия… И всичкото това по стълбицата на все новите и новите открития. А всяко едно стъпало отнема по нещо от теб, докато накрая останеш празен, без всякакво стойностно съдържание. Въпреки че тази "стойност" може да бъде достатъчна за някои в съсем оскъдни и мизерни пропорции, размиващи се между ежедневното суетене в безсмислени дейности и самозалъгване, изкуствено съзадаване на чувство за задоволеност, напразно стараене да се уловят моментите от глупавия омагьосан кръг в тясна кутийка, сякаш това би им предало смисъл в поредицата ни от спомени, безполезно позиране пред другите, сякаш те имат някакво значение, когато телесоното се превърне в безформена гротеска на материалното, а след това в нищо повече от безплоден прах. Лутайки се между цялото това безсмислие, докато времето се е изплъзнало и няма никаква възможност за опит да му се придаде някаква форма, както майстор на глинени изделия извайва вазата в ръцете си за броени минути, и създавайки, надхвърля разрушителните закони на допустимото. Аз и Ти, Аз и Бог, Аз и моята страст, а всичко можеше да бъде и по-просто, по-подлежащо на възможността да се обхване… Порои от несъдържателни глупави думички, отчаяно продължаване да се търси нещо, което би могло да те допълни, а вместо това продължаваш да губиш повече от себе си. Може би моментът, в който ще спреш между две лутания и погледнеш за миг назад, прозирайки, че бъдещето е само огледално отражение на това, което предшествало и не е дало плод, ще бъде твърде късно за теб самия… Жалко, наистина. А можеше…