автор: meiia

Къде си, бабо,
да поседнеш насред двора,
да омесиш хляба,
с пилците да поговориш.
Да ошеташ вкъщи,
да заври на огъня чорбата
уханието мъртвите да връща
и мене пред вратата ти.
Да сметеш до гладко
огорченията и несгодите,
да закъкриш сладкото
от малината, която
спомените ми убоде.
И потече кръв, а ти превърза
пръста на тъгата.
Да се суетиш забързано
като че минаваш под дъгата.
И все да си си същата,
и оттогава, и сега, съсипана,
когато подир мене се объщаш
да ме погледаш
или пък от млякото ми сипваш.
Къде си, бабо ?
Пак ли си ми шила риза
и времето тъчеш като платно
за сватба.
И пееш песните на Тракия
и Мизия.
За мен от себе си живота ли
открадваш
и от капчука кротост,
затананикала любов предсъно.
Миг, в който много ми се радваш,
тъй сякаш ще съм твоето
осъмване.
И от мъглата, зашептяла стари
песни,
и от съня ми носиш ясното си
провидение,
предрекло ми, че няма да е лесно.
И аз ти вярвам още,
забравяйки, че си видение.

14.06...