автор: Ranobudniche

Пустош съм.
И съм празна, непотребна гайда.
Прах засипва
кожа неопъвана. Резлив, разхайтен
вятър не просвирва
даже тяжестни родопски ритми.
Гърло не подвиква
в тихото пророческите рими.
Няма съм.
Сляпа. Непрогледна. Окосена
слама съм -
с огън и жарава дива негорена.
Прилепи
само в тъмното, без вик прошумоляват.
Въздухът -
даже той, от пустошта уплашен…

в тъмното избяга.