автор: caleb

…(навън)…

…Мравуняк от малки хора - като бебета, но с напукани лица на умиращи, начумерени старци. Да, Смайли не беше добър. Или поне не изглеждаше на добряк.
Нито пък останалите.

Счупеното огледало



Не се оплаквам. Имам работа, която обичам и семейство, което обожавам. Преди пишех доста, сега вече по-малко - просто предпочитам да прекарвам времето си с тях - Емили и Тод. А и нещата, които съм издал досега ми носят достатъчно. Наречете го мързел след добре свършена работа или подготовка за критическата. Всъщност не ми пука.

Знаете ли, че ме издадоха дори на японски? Готино, нали? Имам си малко семейно именийце в Кънектикът. На тридесет и три спечелих Пулицър - някои приятели тихомълком подхвърлят тъпи шеги за следващите Нобелови награди - знае ли човек?

Питате за Емили и Тод? Ах, да - моите две слънца, центробежната сила, около която се върти животът ми. Славата, парите и онова сладко чувство всяка сутрин да се събуждаш до непозната жена - веднага ги замених за нея -oще щом я видях знаех, че това е моето момиче. А две години по-късно тя ме дари с Тод. Въобще животът ми беше доста подреден.

Даже в повече.

Не, не се превземам. Нещата, които ме правят щастлив важат с пълна сила за милиони други. "Обикновени" хора. Нормални . Нямам нужда от излишна светлина. Пречупена. Вече не. Обичам съботните вечери пред телевизора, след като съм правил любов с моята богиня, неделните следобеди в удобното ми люлеещо се кресло, да разказвам приказки за лека нощ на сина си (това го обожавам), горчицата, лютото, бирата на верандата (пак в същото кресло) и борото. Не обичам келнерите (кого по дяволите всъщност чакат?), търговците по домовете, критиците в Ню Йорк Таймс, театъра и огледалата.

И всичко свърши с голямото огледало във всекидневната.

Появи се ненадейно. Една най-обикновена вечер. Емили знаеше, че мразя огледала. Но Тя го беше сложила там.

Въпреки това.

Онази нощ за пръв път от доста време насам не правихме секс.

През годините бях развил способност да се бръсна, без да ми трябва огледало. И винаги бях гладко избръснат. Като бебе. Как по дяволите го правех ли? Не знам, все още не знам. Стана някакси от само себе си.

Реших да се боря. Не, сър, нямаше да се предам без бой. Трябваше да си припомня чувството - да държиш бръснача пред лъскавата, отразяваща светлината повърхност, при това острието да е само на сантиметри от гърлото ти. Чувствах се като прасе в кланица. Не можех да спра треперенето на ръцете си, погледът ми все бягаше по слънчевите зайчета, гонещи се по лицето ми. Светлината просто се ебаваше с мен. Равносметката бе няколко зейнали пурпурни ями по лицето, а кръвта от юмрука ми се стичаше бавно по строшеното огледало. А дори не свърших и едната половина от брадата си.

Просто лицето, което бръснех в огледалото, не беше моето.

- Татко, защо не ме обичаш вече?

- Разбира се, че те обичам, Тод. Как въобще можа да си помислиш такова ужасно нещо?

- Смайли ми каза. А той никога не лъже.
Няколко нощи след случката с огледалото в банята, Тод за пръв път видя майка си и баща си да правят секс. По скоро видя баща му ДА ЧУКА майка му. Не знам колко време бе стоял там - на вратата. Безмълвен. Просто видях тънкия процеп светлина.

Отразяваше се на огледалото.



- Кой, по дяволите, е Смайли?

- От джуджетата. Но Смайли не е добър.



- Къде си, скъпи?

- Каза ли нещо? Извинявай, не те чух…

- Къде се отнасяш пак? Какво се е случило? Какво не е наред? Кажи ми! Вече не си говорим, не си споделяме…

- Недей така, скъпа. Нищо ми няма. Нищо не се е променило. Недей, не плачи, моля те, недей. Не знам и аз не знам… Просто някои неща… За новата ми книга… някои неща, които НЕ МОГАТ ДА МИ ИЗЛЯЗАТ ОТ ГЛАВАТА... моля те не плачи… недей, моля те…

- Плашиш ме, Дъч… Променил си се …

...(променяш се)…

Не си спомням като дете някой от родителите ми, застанал на ръба на леглото ми, разказващ ми приказка за лека нощ. Феите и елфите просто отсъстваха от моето детство. Нямаше я дори Баба Яга. А как исках! Сигурно за това станах писател - да, съдбата има странно, извратено чувство за хумор. За това пък Тод винаги отлиташе в страната на сънищата върху крилете на приказни пегаси, там го чакаха пакостливи елфи и смели рицари, борещи се със човекоядни великани, зли магьосници и страшни дракони - разбира се - за ръката на красивата принцеса. Баща му винаги бе там - на ръба на леглото. И винаги му измисляше нова приказка.

Не знам какви ги бях наговорил този път. Но явно Тод не бе харесал приказката ми. Това бе сигурно - той ревеше - не, по-скоро хълцаше плахо, вдигнал ръба на одеалото до брадичката си. Беше го страх. От какво?

Сигурно му бях разказал за джуджетата.

Напоследък избягвах стаята на Тод. Той все повече ми говореше за джуджетата. Чувах го дори когато не бяхме заедно. Крещеше ми. Когато най-после се осмелих, почуках тихо на вратата, отворих и плахо подадох глава през процепа. Тод стоеше по средата на стаята и лекичко си се поклащаше. Тананикаше си. Не ме бе чул, беше се отнесъл някъде. Сякаш въобще не беше там… Влязох бавно, като стъпвах внимателно, почти на пръсти и все по-обезпокоен. Нещо ме задушаваше. Нещо се беше променило. Синът ми гледаше в една точка право напред.

Право в огледалото.



* * *

Тогава всичко се счупи.

* * *



- Затвори вратата след себе си.

Тод - хладен, скърцащ глас. Недетски.

Затворих. Не бях там. Това не се случваше. Това не беше синът ми. Това не бях аз.

Това не бяха ТЕ.

- Запознай се със Смайли. АЗ много съм му говорил за ТЕБ. Той е точно там, между Грийди и Спууки, а там до тях са Фрости и Насти, и Гуфи и…

Думите постепенно заглъхнаха. Сякаш идваха от далеч, от все по-далеч. Проследих с поглед протегнатата му ръка, но не се обърнах назад.

Просто погледнах в огледалото.

Тогава ГИ видях. Точно зад гърба ми. Между мен и затворената (вече,завинаги) врата…

…(навън)…

…Мравуняк от малки хора - като бебета, но с напукани лица на умиращи, начумерени старци. Да, Смайли не беше добър. Или поне не изглеждаше на добряк.
Нито пък останалите.

Тогава се случи точно това, което знаех, че ще се случи.

Бавно, много бавно, цялото това море от лица се разлюля, раздвижи се. И за мой ужас се понесе право към мен. Исках да избягам, но не можех да помръдна…

...Опитах, наистина опитах…

…След секунди лепкави, гнусни ръце ме дърпаха, дращеха и деряха, бъркаха в ушите и носа ми, хиляди малки тела се катереха по мен, дърпайки ме надолу. Докато ме покриха под тонове гниеща плът. Потъвах и се давех…

… После настана мрак и вик в мрака…

…Отсреща в огледалото крещящият мъж с изкривено, (вече) не-човешко лице, дереше собствените си очи с окървавени ръце. В огледалото се виждаше и невръстният му син, който плачеше, свит в ъгъла.

Огледалото просто ги отразяваше.