автор: ya_rayah

Едно дете.
Едно дете - кръв от мойта кръв,
е верно, сигурно поразредена от роещи се родове.
Един блед спомен от моето детство.
Те казват, че от девет дни го няма.
Те скърбят.
Ужасно е наверно, но аз не чувствам нищо.
Един живот го няма вече девет дни.
За мен го няма от години.
От години.
Девет дни, девет години.
Кога и как разбираме, че нещо го няма?
Дали преди да се появи, или след като изчезне?
Толкова хиляди съществуващи неща сякаш са изчезнали.
Сигурно толкова, колкото никога непоявили се живеят.
Все по-реално.
В нас.
С нас.
Животът бе несправедлив...Те казват.
Нима смъртта бе справедлива?
Питам.
Случаен живот, логична смърт.
Изглежда само нашите не са случайни.
Толкова са наши, толкова истински.
Не биха могли да са незначителни.
Не са безсмислени.
И никога случайни.
Прости ми, мой родственико, моя кръв.
Прости, защото теб те няма.
А аз съм тук.
Безсмислено писание - некролог.
Животът моли за прошка смъртта?
Смърт моли ли опрощение животу?
Ний всички ще платим живота си.
Но питам се -
Живеейки или умирайки?
И не - това не е черногледство.
Не е и страдание.
Нито отчаяние.
Аз само се замислих.
Амин!