автор: caleb

Тя и Tой вървяха бавно. Макар Кейн да беше все още леко нервен, не можеше да не се наслади на момента. На фона на чистия сняг двамата изглеждаха като сенки. Призрачни сенки. Танцуващи. Почти не говореха. Отвреме на време крадешком си хвърляха погледи един друг. И се усмихваха. А очите им блестяха.

Готика

Тя и Tой вървяха бавно. Макар Кейн да беше все още леко нервен, не можеше да не се наслади на момента. На фона на чистия сняг двамата изглеждаха като сенки. Призрачни сенки. Танцуващи. Почти не говореха. Отвреме на време крадешком си хвърляха погледи един друг. И се усмихваха. А очите им блестяха.
Кейн живееше на три преки от бара на Джо. Държеше един таван в голямата викторианска къща на улица Анджел Фолс . Хазяйката, старата госпожа О'Конър, бе вдовица - съпругът бе загинал през Втората световна война. Тя обичаше да разказва как предците й са избягали от Ирландия, колко бедни са били и как само с труд са успели да се замогнат, да построят хубавата фамилна къща. Единствената причина да има наематели беше самотата й - тя нямаше деца. Може би затова така бързо се привърза към Кейн. Като към роден син. Кейн също по някакъв си, свой начин се беше привързал към нея .
Изкачиха скърцащите стъпала и се спряха пред масивната дървена врата на квартирата му. Сякаш от нищото в ръцете на Кейн се появи дебела връзка от ключове. Повечето изглеждаха някакси остарели, неизползвани. Закривени, заострени в най-причудливи форми, покрити с благородна патина. Ключове, чиито ключалки сякаш вече не съществуваха. Древни. Кейн избра един - може би най-обикновенния в тази необикновенна връзка ключове. Той изщрака кухо и вратата се отвори.
Валерия се шмугна бързо в открилия се процеп. Тази припряност изненада Кейн. Дори не го изчака да отвори напълно вратата. Сякаш се страхуваше да не би той да размисли и да я отпрати. Което естествено беше немислимо. Спиралата на събитията вече се беше завъртяла. Необратимо.
- Не е кой знае какво , но става за живее.
- Шегуваш ли се?! Страхотно е!
Жената беше застанала в средата на стаята - доста голяма - и бавно се въртеше, а очите й поглъщаха всичко до което се докоснеха. Приличаше на малко момиченце, което влиза за пръв път
( Може би за втори ...
... но е забравила ...
… забравила ...
... или не го показва...
…показва...
…забравила... )
в магазин за играчки. Дете, което хем го е страх да се загуби, хем пък много му се иска. При това завинаги.
А наистина можеше да се загуби човек в тази стая.
Или поне разсъдъка си.
* * *

Стаята, която приличаше по-скоро на дълъг, но не тесен коридор, беше подредена с много вкус . Който личеше дори и във най-странните , най-извратените предмети и мебели. Сякаш беше творение на самия Ле Машон. Красив , готически пъзел. Предишният наемател явно е бил някакъв художник и това личеше по петната от бои и червено вино по стените. Когато се нанасяше Кейн реши да ги остави така. Изтри прекалено шарените и меки багри, като запази само петната в черно, червено, сребристо, лилаво. И винените лекета. А след това постави своите неща.

По самите стени бяха разпилени най-необикновени, най-неочаквани неща. Ключове, още по-странни и изкривени дори от тези на връзката на Кейн. Закачени за стената с пирони. Ключове във всякакви големини и форми - някои приличаха на хирургически инструменти , други на четки на художници. Имаше ключове като мечове ( и на големина ), ключове като игли. Медни, сребърни, дори златни, обковани ключове, както стари и ръждясали. Между тях Валерия видя голямо зъбчато колело. По-скоро две, свързани едно със друго. Тялото на цигулка, чийто гриф се беше отчупил. По-нататък тя видя и лъка. Поставена в рамка стара намачкана средновековна карта, пожълтяла от времето , с изгорели краища. Някаква мисъл написана на латински направо на стената. Не, не беше латински, някакъв друг език. Може би по-древен. Закачена с пирони детска латерна със изкочили пружини и изкривена манивела. Мишена със забити кинжали. А може би бяха ключове? До нея огромен, черно-лъскав арбалет. Сякаш кинжалите(ключовете) бяха изстреляни с него.
Където нямаше ключове по стената, там бяха Часовниците.
Часовницискукувиципласмасовистенниметалниголемималкиръчниджобнидорибудилниципясъчниводни...ььх-хааа... Никой от тях не отбелязваше едно и също време, Валерия не знаеше дали въобще някой от тях показва точното време. Но всички работеха.
Просто сякаш отмерваха времето на различни, безброй много светове.
Имаше и един огромен портрет на мъж в цял ръст. И цяло бойно снаряжение - мъжът беше облечен в средновековна броня , приклекнал на едно коляно. Лявата му ръка, обвита в желязна ръкавица, държеше шлемът - бляскав, с големи, странно извити като на овен рога. Другата ръка се беше отпуснала върху огромен, изрязан почти като рибена кост меч, забит в земята. Ако се вгледаше човек щеше да забележи руните, инкрустирани по острието, както и петната по дясната ръка и меча. Бяха
кървави петна.
Мебелите също бяха странна смесица от готика, модернизъм и още нещо, което не можеше да се определи като точен стил, което винаги остава неназовано. Голяма библиотека от черно дърво, може би абанос. Много книги, тежки, с кожени подвързии. Откри дори свитъци. До библиотеката беше барът - малък , но уютен. Там имаше само винени бутилки. Валерия се зачуди защо Кейн пие водка в бара, а вкъщи държи само вино. При това успя да различи доста добри реколти. Върху бара беше кацнал грамофон. С извитата си тръба приличаше на месоядно цвете. Само чакаше някой да му подхвърли някоя плоча ( парче месо ).
Леглото беше огромно и кръгло. С много възглавници. Беше завито със сатенени чаршафи, разделени на черна и сребриста половина. Приличаше на знака на Ин и Янг - вечния сблъсък, но и допълване на доброто и злото. Само дето линията, която разделяше черното от сребристото не беше като вълна. По-скоро приличаше на напукано, готово да се счупи стъкло. Вериги тръгваха от краищата на леглото, за да се съберат над него във четириъгълна пирамида. Една масичка стоеше вдясно от леглото. С дървено тяло и мътен метален крак. Кракът представляваше три стилизирани змии преплетени една в друга. Зиналите им усти, разкриващи оголените зъби, опираха земята.
От ляво на леглото имаше масивен дървен съндък, целият обкован във стомана. Приличаше на ковчег. Могъщата му паст беше заключена с огромен, вързан с верига катанец. Ключалката зловещо тъмнееше с празна чернота. До съндъка-ковчег се извисяваше стражът на този звяр - средновековна ризница с рогат шлем и инкрустиран меч, изрязан почти като рибена кост.
По средата на стаята мълчеше рояла. Сенките от тройния метален свещник играеха по гърба му. Краката му бяха отпуснати сред разпилени по земята изсъхнали листа от рози и парченца от някакъв пъзел. Клавишите-зъби бяха скрити под похлупака.
В стаята се разнасяше някаква тежка, упойваща миризма. На орхидеи и сандалово дърво. Никъде не се виждаха електрически крушки, светлината идваше от многото свещи, накацали навсякъде като харпии. Свещите създаваха сенки, които се извиваха, гонеха се и се настигаха, а после се разпадаха. За да започнат своя танц наново. Единствения прозорец - кръг-решетка - заемаше цялата стена на края на коридора-стая, зад леглото. Тежки драперии с цвят на бордо го бяха завили в прегръдка.
- Кой е мъжът на портрета?
(...Удивително прилича на теб ...)
- Той е... мой родственик.
Валерия се бе спряла пред портрета. Очите й любопитно шареха по платното.
- Каква е неговата история?
- Ами бил е унгарски благородник. Воювал е заедно със краля си срещу турците. Пада край Варна, където умира и младия крал. Там е и правен портрета. Преди битката.
- Благородник, така ли? Ммм, още по-интересно... Значи произлизаш от стар европейски род?
- Да , може да се каже така...
Червенокосата се обърна. Лекичко се облегна на стената, до портрета. Впи поглед в Кейн.
- И защо си в Америка? Защо не си при корените си?
- Дълга история.
- Разкажи ми я.
-...Аз обичам дългите истории...
- Може би ще ти я разкажа... - Кайн бе застанал с гръб към Валерия. Беше се облегнал с лакът на стената и гледаше през прозореца - ... Но не сега. Сега ти ще ми разкажеш за себе си.
- Ммм... Какво би искал да узнаеш за мен?
- Какво те прави щастлива, какво те кара да плачеш, какво те кара да мечтаеш. Може би всичко. Да - всичко...
- Всичко? - Валерия се усмихна палаво - Няма ли така да се загуби магията? Не съм ли ти по-интересна такава?
... непозната, тайнствена?
(...Такава - като теб?...)
- Все пак... - упорстваше той.
- Добре... Не знам какво може да ме накара да заплача... не си спомням...Какво ме прави щастлива? Щастлива съм, когато мечтая… Ти можеш да ме накараш да мечтая.
Пелерината бавно се плъзна по тялото на Валерия. Тя я остави да падне на земята - така както си беше по средата на стаята. После се обърна към Кейн. И го погледна. С големите си зелени очи. И двамата знаеха, че това ще се случи. Знаеха го в момента, в който се срещнаха. Дори преградите, с които Кейн се беше обвил не можеха да спрат съдбата. А тя беше вече решила.
Кейн стоеше, облегнат на стената. Гледаше я. Бавно отпиваше от виното си. Вече не изпитваше слабост или съмнение. Не се страхуваше. Пробуждаше се. Всеки, който видеше очите му в този момент би побягнал панически. Без да се обръща. Не и Валерия .Тя искаше точно това. Тя го желаеше. Както и той нея. С едно движение Кейн се отскубна от стената. Приближи се към Валерия. Не бързаше. Сега той се приплъзваше. Като вятър. Духът му, някак невидим, но осезаем, изпълни стаята. Завъртя се около нея. Тя не помръдна. Само чакаше и леко потреперваше. Ръката му докосна рамото й. После се скри в косата й. Леко, но здраво обви шията й и я обърна към лицето си. В един миг, дълъг колкото човешки живот погледите им отново се сляха. А след това и устните им.
Без да откъсва устни от нейните, Кейн вдигна Валерия на ръце и я отнесе на леглото. Леко я отпусна, сякаш беше перце. Линията, която делеше - пазеше - Ин от Янг се нагъна. Счупи се. Веригите, които се събираха над тях издрънчаха зловещо, предупредително. Но Кейн и Валерия не им обърнаха внимание. Сега ръцете, устните, душите им съществуваха само за да се опознаят едни други. Да се слеят.
Двамата бавно се освободиха от дрехите си. Светлината от свещите отново започна своята призрачна игра по голите им тела. Съвършени и грациозни те изглеждаха като елинска скулптура. На древни богове. Извисени в забранения ритуал. С огън в очите.
Докосваха се, целуваха се и се хапеха. Ръцете на Валерия оставяха горещи линии по гърба на Белокосия. Тежки капки - пот и кръв - оросиха сатена. Ин и Янг неузнаваемо се бяха нагънали - криви ивици от черно и бяло - като разфокусирана снимка . Надигаха се и се отпускаха, сякаш самите символи дишаха тежко под парещите тела на любовниците.
Кейн вече ръмжеше. Валерия мъркаше. Стоновете им се сливаха с устните. Извиваха се и се усукваха един с друг. Разделяха се, за да се съберат отново. Кръг, който никой вече не можеше да спре. Пагубен.
Който щеше да промени много съдби .
* * *
Навън сякаш цялата природа беше затихнала пред танца на Валерия и Кейн. Улиците бяха тихи и пусти, задушени от белия покров. Луната бе изгряла и застинала.
Тя бе единственият им свидетел .