автор: Tiranozavar

И сега, когато оставаха някакви си десетина минути, докато той се върне, тя трябваше да събере всичките тези пуловери и да ги прибере обратно в саковете. И ги поставяше внимателно върху леглото един по един.
Първо черните, които ще сложи най-отдолу, после по-светлите, а най-отгоре белите. После трябва да вземе книгите си, онези, които си купуваше и редеше върху рафтовете в тяхната библиотека, след това четката за зъби, гребена, кутията с бижута, чехлите за баня. И не можеше да повярва, че животът й се беше събрал в някакви предмети, толкова много, толкова непотребни. Сякаш не можеше да си купи друго сребро или други чехли, когато излезе от тази къща. Или нови книги, миришещи на мастило и в тях да има други думи, и други хора, и други истории, които да не й напомнят за него, за нея, за тях двамата, за вечерите и закуските, за излетите, за близостта в огромното легло, понякога толкова вяла, а друг път, зад дебелите завеси и на тъмно, така предана и нежна, така страстна, сякаш не бяха те, а друга двойка, нереална и далечна като самата нея, сега и тук...
Тя трябваше да почисти този дом от всичко, което би му напомнило за нея, за да може той, както си бяха обещали, спокойно и без истерията ти, както бе казал той, и без виковете ти, бе казала тя, да започне отначало, а тя да намери смисъл някъде далеч от тук, от него, от стените, от времето, което стенният им часовник отмерваше толкова монотонно и толкова обречено, че ги докара дотук, до раздялата, а преди това неговият шамар, нейният писък в счупеното огледало в коридора, после кръвта, после иглата, с която лекарят събра кожата й, но не можа да събере останките от счупеното в нея, от това, което ти направи, Иван, разбираш ли, му бе казала, когато той виновно й бе подал ръка на излизане от болницата и после, какъв абсурд, те отидоха да изпият по един малък джин, както в началото с една бучка лед и захар по ръба на чашата и на нея й се струваше, че колкото по-гузен е той, толкова е по-голям шансът тя да остане, а също и той, и да не разделят обувките си, както пишеше онзи французин Ги, неговият любим Мопасан...
И всичко това, картините, нахвърлени в спомените й като щрих от трепереща ръка, тя не искаше да е истина, и сякаш се бе случило с някаква друга жена, жена, която Иван си бе съчинил и бе опитал да прехвърли образа й върху нея... И сега тя сгъваше ръкавите на тези пуловери, после внимателно ги подреждаше, натискаше ги отгоре, сякаш за да изкара целия им въздух и тя самата се задъхваше, а раменете й натежаваха, а той трябваше да се върне всеки момент...
И нищо вече нямаше да е същото, защото тя ще изчезне. Сега, Иван, почакай само още една минута, ще си поръчам такси и ще се изпаря и повече няма да ме видиш. А преди само една година той се обаждаше и питаше какво да й купи и понякога се прибираше дори с цвете, а после лицето му взе да изсивява, ръцете му ставаха все по-студени, когато я докосваше, а нейната кожа все по-твърда, недостъпна и отдалечена.
И после настъпи онази жилава сряда, в която валеше дъжд и сноповете капки й приличаха на гирлянди, които украсяваха небето, а всъщност не са били гирлянди, нито някой в облаците е празнувал, а е било стомана...
Защото точно по обед, когато се прибра, когато отвори вратата тя усети, че не е сама в огромната им къща и че освен Иван в нея има още някой. И този някой е жена и тя видя сакото на чуждата жена върху закачалката в коридора, а после чу смеха й, в нейната баня, а после й се стори, че гласът на Иван е същият онзи глас, с който той й шепнеше в ухото и осъзна, че той докосва чуждото тяло със същите тези ръце, с които е докосвал нея и съвсем скоро ще я докосва със същите тези устни, и между тях ще се стеле същата тази огромна и смазваща тишина, и че нощем в стаята им ще мирише на същия този негов дъх, който сега чуждите устни изсмукват...
И тогава тя, по-точно само тялото на Тина изтича навън под същия този студен, треперещ дъжд и тя си поръча джин и го изпи на екс, и чак когато изплака всичките си сълзи, тези, които бе държала в тялото си винаги досега, дори онези, които бе скътала, за да плаче от възторг или от радост, тя се сети, че Иван не е направил нищо различно от това, което тя правеше от месеци насам, че също като него, като Иван, тя бе чужда жена, но за съвсем различен мъж. Мъж, който не бе нейният, който си имаше друга жена, която вероятно сигурно също някъде си имаше друг мъж. И тогава тя разбра, че всички те, тя и Иван, тя и другият, другият и неговата друга си бяха непознати, че никога нямаше да се докоснат, за да се разберат, никога нямаше да се приближат толкова, че да се опознаят и между тях винаги ще текат студени реки, които да ги отдалечават, и променят, докато ги разделят...
И тогава Иван я посрещна почти същият. И в него сякаш всичко бе еднакво, такова, каквото бе тази сутрин, когато долепи устни до тези на Тина, и сякаш не е имало друга жена с него в банята, преди някакви си нищожни два часа. И Тина си представи другата също да се прибира и вече е забравила за Иван, сякаш той е някакво сладострастно увлечение...
И сякаш наистина тези пуловери не бяха нейни, нито тези бижута, а трябваше да ги остави тук. Да ги остави на Иван и той да реши какво да прави с тях, защото в действителност те вече не й принадлежаха. И тогава Тина го бе попитала „Защо?...", а той така и не успя да й отговори, а просто се отдръпна с някакво отвращение и между тях се изсипаха тонове лед и киша.
И после, когато минаха два дни тя отиде при онзи друг мъж и дълго плака в прегръдката му, и ви свита на две в леглото му, а после пи до самозабрава, докато я заболя гърлото от уискито, докато я заболяха очите от взиране през дима от цигари дали другият я обича... И коя Тина познава той, тази, която ревнува един самозабравил се Иван, Иван, който изневерява и шепне мръснишки думи в чуждо ухо, или другата Тина, Тина разпъната на две между себе си, Тина, измислицата на Иван, или Тина, която е свила рамене в коленете си и сега се разкъсва от плач, а в мозъка й последните останали клетки съзнание се взривяват, от което настръхва гърбът й.
И тя бе казала на другия, че Иван заслужава да умре сам, защото не знаеше какво друго да му каже... Но не искаше да чуе какво й говори другият, виждаше лицето му, чувстваше дланите му, обвили китките й, различаваше напрегнатото от крясъците лице, но вече не можеше да прецени ясно с кого разговоря, кой е този мъж, на кого й прилича, какво прави тя с него, защо не си е вкъщи... И какво прави Иван сега, дали някъде отдалеч чува думите й, дали не се е скрил в коридора и я наблюдава, голото й, почти прозрачно тяло, мършавата осанка на другия мъж, смаляващите им се фигури в някаква немощна прегръдка и сухи целувки, които дращят по кожата...
И тогава Тина осъзна, че не може да остане с нито един от тях. И с нито една от себе си. И че трябва да изчезне... Иван щеше да се появи всеки миг. А тя вече не бе сигурна дали има къде да избяга.