автор: joanna_vas

Стъкмени в чемширения дом
на преходното утро
се разпознаваме
по цветето в ръцете
и по уханието свежо на сено,
попило в дланите до кости.

Защипаните нощи
върху въжетата от съзерцание
понасят леко тежестта,
докато вятъра плющи в комините
прегърбени от пушека на времето...

Студено е.
Зелени кубчета са дните -
гори, търкулнати през рамо
покълнали в безводието
на живота,
които в корена
се преподреждат хаотично...

Напразно сме си удряли главите
в невидими пространства
и стени,
създавани от нас самите.

Градим се
в абсорбираната безизходица
и от безпомощност
не се самоотричаме...
Чрез самотата,
като избор се спасяваме.

Така се учим - как да се обичаме!